Битката за външен министър може да е маскировъчна операция за нещо много по-голямо - за реалната власт като цяло. Дали не тече операция по завземане на властта от старото статукво, пита в коментара си Веселин Стойнев.
Цяла седмица управлението, самонаричащо се "сглобката", се тресе заради поста външен министър след ротацията. Сякаш България е някаква световна супер сила и става дума едва ли не за позицията държавен секретар на САЩ. Този сюрреалистичен пърформанс е амалгама от свръх претенции, фалшиви аргументи и безумни политически залози.
Свръх претенции, фалшиви аргументи и безумни залози
Първо, претенциите на настоящия и на бъдещия премиер не почиват на договорката за ротацията, въпреки че двете страни в спора се позовават на два документа – Програмната декларация за общо управление на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ и Програмата за управление на правителството. В първия се казва, че Николай Денков и Мария Габриел ще разменят ролите си на премиер и вицепремиер при ротацията, без изобщо да се споменава дали изобщо и какво точно министерство всеки от тях ще оглави. Във втория документ пък е записано, че след ротацията Денков ще бъде вицепремиер и министър на образованието и науката, а не външен министър, но също така не пише, че Габриел ще запази поста си на външен министър. Т.е. и двамата нямат никакво формално основание на база на договорките да искат поста на първи дипломат след 6 март, когато трябва да си разменят ролите в кабинета.
Второ, остава без убедителен отговор въпросът доколко Денков е подходящ за външен министър – достатъчен за това ли е опитът от участието му в няколко Европейски съвета и посещения зад граница? И доколко Габриел ще може физически да съвместява поста на първи дипломат заедно с премиерския, а и дали изобщо това е целесъобразно?
Трето, претенцията на Денков и на съпредседателя на ПП Кирил Петков почива на безумния аргумент „да се чува гласът на ПП-ДБ в чужбина“. Няма грешка - да се чува партийният глас, не държавният, т.е. министърът на външните работи да е партиен секретар по международните въпроси. Което директно означава и водене на две външни политики – от премиера и от външния министър. Нещо подобно се случваше по време на кабинета „Кирил Петков“, когато външен министър беше Теодора Генчовска, която упрекваше коалиционното правителство, че води две външни политики спрямо Северна Македония, смятайки, че самата тя е над премиера и може да води своя политика.
Четвърто, въпросът кой да е външен министър се превръща в безумно скъп залог за самото управление. Позната практика в демократичния свят е кабинет да падне заради скандал с министър, но е изключение той да не се състои, само защото някой не е станал министър, още повече, когато някому е гарантирана по-висока правителствена позиция – на премиер или вицепремиер. Това е все едно да заложиш 10 лева при възможна печалба 1 лев.
След като лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов заплаши с избори, но все пак направи отстъпка – Габриел да не е външен министър, но ведомството категорично да отиде при ротацията у ГЕРБ, от ПП-ДБ останаха твърди: „Няма да се наведем, не приемаме да ни чертаят червени линии“, по думите на Кирил Петков. Но ако ротацията се провали и отидем на избори, няма как да се обясни на хората защо си жертвал управленските приоритети и стабилността на държавата заради някакъв министерски пост. И цената за разтурянето на управлението ще плати ПП-ДБ, като тя ще е много по-висока от цената за влизането в "сглобката", защото тук вече не прозира никаква кауза. Най-тежко ще е за ДБ, която солидарно ще поеме пасивите, въпреки че не участва във властовите претенции на водещия си коалиционен партньор, но солидарно запазва мълчание.
Операция по завземане на властта от старото статукво?
Възможно е и битката за външен министър да е маскировъчна операция за нещо много по-голямо – за реалната власт като цяло. Дали не тече операция по завземане на властта от старото статукво вече и през парадния вход, под флага на реципрочността – досега всичко бе у ПП-ДБ (макар реално да не е било точно така), наш ред е да управляваме открито? Ситуацията в Столичния общински съвет показа много ясно как опозицията се превръща в мнозинство, и то при една доста разнокрила опозиция. Политическият инфантилизъм на ПП-ДБ-СС в София месеци наред сам бе предпоставка за този резултат. Първата политическа сила в столичния парламент така и не разбра, че не просто трябва да избере председател, а да осигури мнозинство и бе изиграна по най-елементарния начин от останалите играчи: от осмия път бе избран неубедителен председател, а съветът бе овладян отвътре чрез всички важни комисии.
Отговорността за голямата кауза
С разцеплението във „Възраждане“ не само в СОС, но и в парламента обаче дали не тече процес по формиране на нови съюзи в старото статукво – било за сегашното, било за следващото Народно събрание? Да не изключваме сред потенциалните съюзници и очаквания политически проект на президента, който вместо алтернатива, може да се превърне и в партньор, ако няма достатъчно мускули.
Лидерите на ПП-ДБ ще загубят стратегически битката, ако загубят единствената почва под краката си – каузата, заради която направиха компромиса за участието си в това управление. Ако те не могат да удържат голямата цел или убедително да покажат, че тя е узурпирана непоправимо от старото статукво, ще се окажат нефелни герои на промяната.
* Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.