Подхвърлят на народеца кирливите 20 евро за бензин - и хайде към Киев, където са готови и гащите си да свалят, това пък винаги е било най-лесното упражнение за тях. Смятат, че по този начин ще докажат предаността си към Чорбаджиите, които обаче вече не им обръщат никакво внимание, понеже отдавна разбраха що за стока са.
Свидетели сме на изблиците на слабоумие, което очевидно е вродено - то не може да е придобито в резултат от упражняването на обичайния политически курварлък. Той пък видимо ще ни извиси до неподозирани висоти, дори някой зложелател би обобщил, че предлагаме най-евтините услуги и най-старателните политически куртизанки.
Този извод може да се изрази и по-дипломатично: че предаността ни към евроатлантическата кауза се измерва с щедростта ни - всевъзможна - към Украйна.
Тия дни, набързо и в режим на пълна нелегалност, служебният премиер Гюров подписа Спорзумение с Украйна, което е с повече от съмнителна правна стойност. Гюров обаче, вероятно окуражен и от съмненията в законността на собствения му избор като премиер-служебник, изобщо не се колебае да сложи подписа си. Впрочем, въпросните съмнения не са резултат от някаква „ала-бала“, от поредната злощастно-комична комбинация на ПростоКирчовци - те са изразени от видни конституционалисти, на които може да се има доверие. И които, още от самото дебаркиране на бандата на Кирчо са подложени на всевъзможни абсурдни предизвикателства, непознати изобщо в новата ни история.
Всичко може вече да се очаква: утре може да станем свидетели на подписването на друго споразумение, с което великодушно прехвърляме на украинците правото на ползване на българчетата в наборна възраст - да правят с тях, каквото си щат.
А при тази апатия, която ни е обзела, като нищо ще дочкаме деня, в който някой ще се опита да придобие собствеността върху самия ни Народ.
А той изглежда като трайно анестизиран и нищо не може да го накара да дойде на себе си. В крайна сметка, никой сякаш вече не се интересува какво правят „служебниците“, примерно - а и те самите вероятно също не са наясно, гледат само представленията в цирка да не спират. Но що за разгащеност е „премиер“ за временно ползване да развърже езика си и да заяви, че сме готови на всичко заради Украйна; или пък другото, още по-тъпо изхвърляне, че всякак ще ù помагаме да влезе в НАТО - което никога няма да се случи, поне до ядреното пришествие това е сигурно, а сетне вече няма да има кой да ни каже какво се е случило.
Нещастни бърборковци - не им ли минава през главите, че вмирисаните им от бездушие и напълно безполезни лафове могат да бъдат използвани като повод от руснаците, за да ни набутат в украинския полигон, който и без друго се чудят как да разширят. Няма да стоят със скръстени ръце и да се наливат с водка - а пък Тръмп да прескача където му скимне, от Венецуела до Иран. Те не са по-малко лакоми от него, а отгоре на всичко ни знаят и кътните зъби, пък и от доста време не са ни освобождавали. Тия дни са ни изчеткали - лукаво, както обичат, нарекли ни „марионетки“, което си е направо комплимент.
Във всичката тая хавра, от време на време някой отваря дума за нуждата от „силна ръка“, която да ни вкара в пътя. Вятър - никой няма тяга към нея, най-малкото пък Народът. На него сякаш му харесва диктатурата на слабата глава, да го кажем направо - на слабоумието, което властва почти навсякъде. Можем вече дори да се гордеем, че сме поданици на случайници, все по- слабоумни, което изобщо не им пречи да са пределно безпардонни и нагли. Нарушаваш Конституцията - ставаш премиер, Кирчо направо се изплю върху нея и отвори широко вратата за гаменските набези на други безсрамници. Сега и за Гюров се говори същото, той пък вече се изплю и срещу президентството.
И ще продължат да се случват тия неща, докато не бъдат окончателно признати за нормални. Новите герои ще мирясат, едва когато всички заприличат на тях, когато всички тръгнат да се кръстят в тяхната църква. Народът пък очевидно притежава неограничен апетит да преглъща тия неща. Ужасяващо е това негово волско търпение.
Трябва да престанем с гевезенето около Сивушка - и да треперим от онова, което един ден може да се събуди в главата на Вола.
Защо да не си го кажем направо: България не може да вирее без надзор и Надзорник - и той, за жалост, ще наднича от Изток, не си мислете веднага за руснаците, ние и китайци сме готови да станем, стига да се отървем накрая от проклетия въпрос, какво да правим със себе си. За Запада не представляваме никакъв интерес, там са наясно, че останем ли сами, обезателно ще се првалим - и тогава ще се включат в пазарлъка. Случвало се е и по-рано, последният път, когато Чърчил ни подхвърли на Русия, тя да налива тук като в бездънна каца - а накрая Западът да ни прибере.
Нямали сме истински визионери, сега пък още по-малко - а то си е нахално да търсиш провидчество в някаква измет, самонабедила се за „първенци“. Перверзникът Фердинанд ли го имате за „визионер“? Хвалят го хора, които имат дълбоки селяшки комплекси.
За някой днешен кандидат за надзорник ние сме интересни единствено със златните си залежи. Те обаче са сигурното доказателство колко гламава държава сме, неизкоренимо гламава. Да не повтарям пак как дадохме златото си срещу гологани на канадците, ако изобщо са канадци. И кой го хариза - хайде сега да си припомните, понеже някои се правят, че са забравили името му: Костов, разбира се.
Е, добре, далаверата е очевидна - обаче поне е уважил „Запада“. А ние сме си останали в нашата си азиатщина...
Същият Костов си джапал, поне веднага след „Промяната“, с бели хавлиени чорапи и Тодор Колев, син на модния шуменски шивач Адама, беше ужасен от това. Мнозина други - също. Ние сме и това: сепваме се от нечия безвкусица, а на златото - майната му.
Беше нейде в края на 60-те години - с двама приятели тръгнах за Будапеща, за да гледаме мач на националния ни отбор по футбол, пътувахме с един „Москвич“, той пък се беше паднал от лотарията на един от тях. Пристигнахме в Буда тъкмо за началото на мача. Нашите паднаха, за жалост, и ние решихме веднага да се връщаме.
Скоро обаче онзи, който шофираше, каталяса напълно и отказа да продължи. Намирахме се в една пустош, сякаш безкрайна. След време отново продължихме, докато пред нас се появиха светлините на някакво селце. Осмелхме се и потропахме на един прозорец. Появи се някакъв мъж, и понеже очевидно беше наясно, че няма как да се разберем с неговия невъобразим унгарски, направо ни въведе в къщата, показа ни стаята за гости, прибра форинтите, които ни бяха останали и изчезна някъде. А ние прекарахме нощта в приказки - кога ще настигнем един народ, който винаги е спал с пухени завивки. каквито естествено имаше и в стаята за гости.
От тогава винаги, когато някой се изрепчи, каква просперираща държава сме били до Голямата Делба след Втората война, все се сещам за пухените завивка насред онази пустош - и за нашите клетници се сещам, свити в дама заедно с животинките си. И за богаташите ни също се сещам - и едните, и другите и досега плачат за надзор. Бедняците - за да се събудят някак, за каквото и да е. Богаташите и изобщо успелите хора пък, за да не направят поредния си грешен избор - никой обаче тъкмо тия не успя да ги вразуми, това продължава и досега и ще продължава докато ни има. Вземеш някой службогонец и го правиш премиер - служебен, но премиер и той, вместо „Благодаря“, те поругава публично. Президентката Йотова не знаела, че служебният премиер, избран и назначен от нея, ще отиде в Киев заедно с една сюрия мнистри. Държава ли е това - и кога ще дорасне до пухени завивки, иначе казано - кога ще излезе от дама.
Лафът е известен: „Момчето излезе от Бронкс, но Бронкс не излезе от него“. В Бояна има имоти общо за милиарди - и всички, с малки изключения, изхвърлят мръсотията си в септични ями. И на никой това не прави впечатление. Богати хора с респект от помията.
Както казваше един писател, някои хора имат неустоимия импулс сами да си навредят - сякаш за нас е казано това. Търпението ни към идиотите го доказва - а то вече е неизкоренимо.
В крайна сметка, това все се плаща по някакъв начин, изключено е да не се плаща - кога ще се случи не е ясно, може би това пък да се дължи на разсеяността на Чорбаджиите - или на желанието им да се самоунищожим по най- садистичния начин, особено ако им известна склонността ни да обвиняваме все другите за всичките си беди.
И заради това вечно мрънкотене, наред с останалите ни дефекти, със сигурност вече са ни сложили в онази група, която е наречена от урсулките „Европа на втора скорост“- нещо, което изобщо не е предвидено от първобащите на ЕС. Подлярите обаче изобщо не са наясно, че ние сме все с включена задна скорост, спомнете си едно нещо, което нашите управници са свършили навреме.
Така и не се научихме, какво може да ни навреди, за да го избягваме, поне това - и продължаваме сами да си вредим.
Има един въпрс, на който никой от политиците ни не може да отговори - всъщност, дори не подозира, че може да му бъде зададен, ето го: „Знаете ли в какво вярва Българският Народ?“
Народът пък сякаш все още не е осъзнал, че разполага с правото да се разочарова - Радой имаше книга с такова заглавие - или просто се страхува да прибегне към него. А ако го прави скрито, направо ще се отрови, ако вече не се е случило това.
Сега политиците шишкат Народа да е по-активен на тия избори - но не му казват защо да го прави, от коя отрова ще го спасят така. Най-грозното им престъпление е, че не знаят какво да правят с него, въображението им стига до 20-те евро, които споменахме в началото. И за толкова години никой не се осмели да признае това. Мизерници. Гледат на политиката като на нещо елементарно, а не, както казваше един автор, като на непредсказуема химическа реакция.
Питайте, например, будалите, които търчат по чуждите задници, знаят ли поне как не бива да се прави политика? Или им е хубаво да изглеждат досущ като слепи мишки?
И дали са схванали и отстояли поне една истина за Народа?
Сякаш не е далеч времето, когато ще изглеждаме като несъстояла се държава - но никой не се плаши от това.