Изпълва се четвърт хилядолетие от създаването на САЩ - най-старата непрекъснато функционираща конституционна демокрация в света. Съвременната конституционна държава, основана върху свободата на личността, неприкосновеността на собствеността, върховенството на закона и ограничената власт, е исторически резултат от Атлантическите революции в края на XVIII век, начело с Американската и Френската. Именно те преобразуваха държавно-политическото наследство на Рим и Атина и превърнаха в социална реалност институциите, понятията и правните конструкции на модерната държава, свободното общество и свободната икономика. Поставиха човешката личност с нейните естествени права в центъра на политическия ред и държавното мироздание. Оттам започва голямото историческо разпространение на духовния и институционалния строеж на съвременната конституционна държава, което оформя облика на съвременния свят. Не изпод сенките на Спаската кула, не от Забранения град, а още по-малко от тягостната мараня на ориенталските деспотии.
Върху този фундамент Западната цивилизация изгради своето безпрецедентно превъзходство в икономиката, науката, технологиите, жизнения стандарт, културата и глобалното социокултурно влияние. Част от обяснението за този възход може да се открие и в ресурсите, придобити чрез колониалната експанзия. Но да се свежда единствено до това, е наивно и невярно. Защото и Руската империя колонизира с огън и меч Кавказ, Средна Азия и Далечния изток. Участва активно в колониалната експанзия на своето време и в Международния колониален институт (вж. моята статия в „Труд news” от 27.02.2023 г. „Русия – последната колониална империя“). Но така и не успява да създаде проспериращо общество.
Юбилеят на американската република дава възможност да осмислим и краха на една от най-влиятелните геополитически заблуди на последните десетилетия - мита за упадъка на Западната цивилизация. След атентатите от 11 септември, след войните в Ирак и Афганистан, след финансовата криза от 2008 г., Брекзит, миграционната криза в Европа, постепенно започна да се изгражда един привидно убедителен интерпретативен модел. Според него Западната цивилизация навлизала в необратим упадък, Америка слизала от геополитическия пиедестал, либералната демокрация изчерпвала своя исторически потенциал, а бъдещето принадлежало на т.нар. многополюсен свят - удобен евфемизъм за свят без западно лидерство, в който достойнството на личността отстъпва място на всемогъщата държава, управлявана от „справедливи“ автократи, а свободата се подменя с фалшивата представа за сигурност. Това се превърна в интелектуална мода, тиражирана из университетските аудитории, телевизионните студия, аналитичните центрове и социалните мрежи. Най-активни производители на тази митология бяха Москва и Пекин. От тази митология се формира тяхната геополитическа самоувереност и дори - самонадеяност. А оттам - техните стратегически грешки. Руските управляващи елити повярваха, че Западът е изгубил волята си за съпротива. Китайските стратези решиха, че историческият център на света необратимо се измества към Азия. Дори иранските аятоласи заживяха със заблудата, че американското влияние в Близкия изток остава в миналото.
Безспорно, тази митология се подхранваше и от реални грешки на Свободния свят. Иракската авантюра. Финансовата криза от 2008 г. Хаосът в Либия. Безсилието пред сирийската трагедия. Драматичното изтегляне от Кабул през август 2021 г. Всяко от тези събития се превръщаше в аргумент за проповедниците на западния упадък.
Част от западните общества също повярваха в тази митология. Но тя е изградена върху погрешното предположение, че демократичният свят е слаб, разединен и неспособен да защитава интересите си. Авторитарните режими престанаха да анализират реалността и започнаха да вярват в собствената си пропаганда. Най-яркото доказателство за това е руската агресия срещу Украйна. Кремъл започна войната с убеждението, че украинската държава ще рухне за дни, че западните общества ще предпочетат комфорта пред принципите. Нищо подобно не се случи. Вместо разпад на западното единство последва неговото укрепване. Вместо ограничаване, НАТО се разшири и доближи още до Русия. Вместо капитулация, Украйна отблъсна първоначалния щурм към Киев и принуди агресора повече от четири години да воюва за петнайсетина села в Донбас с цената на стотици хиляди жертви и икономическо изтощение, без шанс да реализира нито една от заявените цели на агресията. Войната, замислена като демонстрация на руска мощ, постепенно се превърна в демонстрация на твърде ограничените предели на тази мощ. Показа, че Украйна, с технологичното превъзходство на Европа и Америка, и героизма на своя народ и политическо ръководство, не може да бъде победена на бойното поле. Защото не е достатъчно да разполагаш с ядрено оръжие като Русия. Далеч по-важно е дали си достатъчно силен, за да ти бъде позволено от другите големи – много по-големи! - играчи на геополитическата арена, САЩ и Китай, да го използваш. Поуките от тази война не останаха незабелязани в Пекин. Дълго време китайското ръководство градеше разказ за историческия залез на либералния ред и възхода на Китай. Но украинската съпротива и западната мобилизация показаха колко рисковано е да се подценява адаптивността на свободните общества.
Подобен процес на отрезвяване се наблюдава и в Близкия изток. В продължение на десетилетия иранският режим изграждаше образ на почти недосегаема сила, способна да действа чрез прокси структури, без да понеся сериозни последствия. Последните събития показаха, че когато срещу теб стоят върхови технологии, дълбоко разузнавателно проникване и способност за прецизен удар, митът за недосегаемостта се разпада.
Независимо от различните оценки за президента Доналд Тръмп, едно обстоятелство става все по-трудно за оспорване. Неговата политическа доктрина не се свежда до укрепване на американското могъщество и глобално лидерство. Нейният дълбочинен ефект е разрушаването на представата за американска слабост, която подхранва мита за упадъка на Запада. „Мир чрез сила“ на Доналд Тръмп отправя именно такова послание: че Америка няма намерение да се оттегля от световната сцена; че икономическата мощ на Запада остава без аналог; че технологичното превъзходство на демократичния свят определя правилата на глобалната конкуренция; че военно-политическият потенциал на САЩ и техните съюзници остава фундаментален фактор, който никой сериозен стратег не може да пренебрегне.
Основателите на американската република, възпитани в традицията на Тукидид и Полибий, отлично са разбирали тази истина. За тях мирът не е естественото състояние на международните отношения, а резултат от крехко равновесие, което се поддържа със сила, решителност и постоянна бдителност. Двеста и петдесет години по-късно тази максима звучи по-актуално от всякога.
Истинският урок от юбилея на американската република не е, че Западът е безгрешен. Истинският урок е, че свободното общество притежава капацитет, който нито една автокрация не е успяла трайно да постигне – капацитета да се самокоригира, да се обновява и да извлича сила от собствените си кризи. Митът за упадъка на Запада бърка временните политически неуспехи или икономически провали с историческата перспектива. Заблуждава, че шумните кризи на демокрацията са нейна слабост. Подвежда, че плурализмът в обществото и в обществената дискусия е разпад. А всъщност, именно свободният дебат, институционалната конкуренция, върховенството на закона и защитата на човешкото достойнство са източникът на онази вътрешна устойчивост, върху която се гради могъществото на Западната цивилизация. Не казармената дисциплина, униформеност и народно единство на автокрациите.
Митът за упадъка на Запада умира пред очите ни. Защото и днес, както преди два века и половина след грохота на Атлантическите революции, най-могъщият политически и идеологически ресурс остава Свободата.