Търсите забавно четиво - нещо леко за оправяне на настроението? Лесно е: потърсете коментарите след победата в Гърция на нещото Сириза, датиращи от късната есен на миналата година, и написани от видни, по-видни и най-видни познавачи на левицата и европейската душа.
Как изглежда „лявата вълна“ в Европа към днешна дата?
Във Франция социалистите на Оланд претърпяха катастрофална загуба от предсрочно погребаният за политиката /тук аналогията с Борисов отпреди година и половина се налага от само себе си/ бивш президент Никола Саркози. Кухите тези за толерантност и върховенството на правата и свободите на индивида се огънаха под емигрантският натиск, пред мюсюлманските затворени общества и клетки на тероризъм, пред международните скандали с т.нар. No-go-zones /“не отивай там“ зони/ и увеличаването на данъчната тежест върху хората с най-високи доходи.
Във Великобритания консерваторите на Камерън спечелиха пълно мнозинство, довело до оставката на лидера на левите лейбъристи Милибанд. И доколкото типичната дясна радост тук не е докрай уместна, имайки предвид напускането на ЕНП от страна британските консерватори през 2009-та, както и продължаващият евроскептичен тренд в тезите и политиките на торите, отново на преден план бе изведено усещането на избирателите за нуждата от дясна консервативна политика: Предвидими и предпазливи прагматични управленски решения, и управление без резки движения и политическо експериментаторство.
В Полша предстои втори тур на президентски избори, където левицата изцяло отсъства. Консерваторът Дуда, получил най-много гласове на първия тур, се изправя на балотаж срещу действащият президент, либералът Коморовски. Тук левица изобщо няма, настрани от факта че кандидадът им остана четвърти след рок музиканта Павел Кукиц, за когото гласуваха недоволните от системните партии и политическата класа гласоподаватели.
С умиление си спомням как Станишев заедно с Оланд прокламираха зараждането на несъстоялата се европейска лява вълна още през 2012-та година, след което Сергей загуби всички избори на които се яви, а Оланд успя да загуби местните избори и в собствения си бастион - департамента Корез.
И след като лявата вълна очевидно няма намерение да се състои в Европа, намирам за пределно успокояващ факта че такава е практически невъзможна към днешна дата и в родна България.
Нахвърлянето върху микросегмента на избирателите-русофили показва /освен озлобената страст в оползотворяването на рубладжийските ресурси, насочени към България/ най-вече тоталната безидейност и безпомощност на традиционните леви партии. И доколкото тези избиратели са достатъчни за партия като Атака, то не виждам как същите биха могли да са решението на проблемите пред БСП и АБВ.
Едните – с очевидно номинален лидер, неспособен да формулира политики и послания, с които да направи опит да върне ако не доверието, то поне интереса на загубените млади избиратели със социалистическо или социал-демократическо мислене. Номинален лидер, неспособен да овладее противоборството между фракциите в партията си, и да обясни кое е това „ново ляво“, което толерира едрия капитал и върволицата от мерцедеси пред Позитано по време на пленум.
Другите – с лидер който не само е номинален и изолиран, па макар и прясно преизбран, но и практически си е еднолична вътрешна опозиция в собствената си лидерска партия. Човек очевидно принадлежащ на миналото, който има претенцията да дава уроци по външна политика на министър Митов явно от висотата на дипломатическата школа на село Сирищник и грандиозните външнополитически успехи по време на мандата си, сред които гордо призово място заема енергийният „Голям шлем“.
Както казах в друг мой текст отпреди месец, „Полека с лявата вълна, другари“.
Защото се оказа че вълна има, но е от леви загуби.