На една от автогарите в Бейрут автобус чака пътниците си. Автобусът е обикновен, с полуизтрити плюшени седалки, с няколко липсващи номера за местата,
отвън е леко замърсен и издраскан.
Точно като автобуса от София за Созопол и Варвара, или от Ню Йорк за Бостън. Но не съвсем.
Това пише в профила си във Фейсбук Огнян Дъскарев.
Рейсът пътува от Бейрут за Рака /Raqqa/, „столицата” на така нар.Ислямска държава в Сирия. Пътува веднъж седмично, продължителността на пътуването е 24 часа, през изтерзаната от войната страна, сред пустини, бомби, разрушение, палми и оазиси. Но в курса няма нищо вълнуващо и екзотично, заради всеобщия страх.
За автобуса има пътници, не много, но винаги, веднъж седмично. След като платят билета си от неизвестен брой долари, те чакат търпеливо на рампата, с цигари, таблети и телефони в ръце. Пушачите пушат страстно, за последно и бързо изличават от таблетите и телефоните всички опасни адреси, имена, музикални клипове, нескромни снимки. После пушачите заливат с парфюм никотиновите си пръсти / ИД забранява пушенето и музиката/, кротко се качват в автобуса и чакат съдбата си.
Пътниците винаги крият лицата си от любопитните!
Автобусът се връща от Рака в Бейрут ВИНАГИ празен – ИД не пуска жителите си, тя ги обича безвъзвратно и ги иска само за себе си. /Точно както някога комунистическата България ревниво пазеше българите СИ само за себе си и много трудно ги даваше на Запада/.
Но защо неизменно, всяка седмица има хора /не терористи/, които по тяхна воля пътуват за Рака? Опитвам се да обясня причините, които вероятно са съвсем човешки – смърт на близък, помощ за болни, получаване на наследство. Въпреки тези истински човешки причини, наистина не знам защо тази автобусна линия все още работи. Не мога да повярвам, че нормални, обикновени хора ще идат по тяхно желание в пъкъла.
Ще заминат доброволно с еднопосочен автобусен билет право в ада.