Радослав Бимбалов: Държавна буржоазия

След излезлите вчера имуществени декларации на българските публични фигури всички медии – съвсем логично – се впрегнаха да показват колко заможни са някои от настоящите министри.

Но това не се случва за пръв път. Богати хора влизат във властта и доста често излизат от нея още по-богати. И децата го виждат.

По-любопитното е друго.

Ако отклоним поглед от очевидните богаташи на върха и слезем един-два етажа надолу в сградата на властта, започват да се виждат далеч по-интересни неща.

Един настоящ и бивш заместник-министър на финансите например може да има над 300 хиляди евро в банков влог. Става дума за Людмила Петкова – човек, чиято професионална биография е почти изцяло свързана с държавната администрация: данъчна служба, Министерство на финансите, заместник-министър, министър, АДФИ, отново заместник-министър.

Това, разбира се, не означава, че парите ѝ са придобити незаконно. Нито че непременно са натрупани само от заплати. Означава единствено, че е любопитно да попитаме как човек с почти изцяло публична кариера в една от най-бедните държави в ЕС стига до подобен размер ликвидни спестявания.

Особено когато погледнем навън.

В проверени публични декларации на хора на сравними позиции в по-богати европейски държави като Литва и Словения може да се видят лични спестявания от порядъка на €20–50 хиляди, а при по-заможни случаи – около €100 хиляди. Може да се намери дори словенски държавен секретар, който преди политиката е управлявал голяма частна компания, бил е министър, вицепремиер и председател на парламента – и въпреки това установимите му финансови активи са значително под тези на българския кариерен държавен служител.

Това е само едно невинно сравнение. Не е доказателство за престъпление.

Но ако започнем да правим същото с членове на бордове на държавни дружества, ръководители на агенции, фондове, комисии, заместник-министри и всякакви други обитатели на втория и третия етаж на властта, може да се окаже, че по-интересният въпрос не е колко богати хора влизат във властта, а колко заможни хора произвежда самата власт.

И тогава вече си струва да се запитаме дали България е на дъното на ЕС не защото не сме достатъчно способни да създадем добре работеща икономика, а защото в продължение на десетилетия сме отглеждали не просто висша държавна администрация, а същинска държавна буржоазия – затворен слой, който се възпроизвежда година след година, преминава от министерство в агенция, от агенция в борд, от борд обратно в министерство и често обслужва не толкова обществения интерес, колкото системата, която го е създала.

И докато ние се чудим защо България все не може да настигне Европа, може би част от отговора през цялото време е била пред очите ни.

Но ние сме гледали само първия етаж.