Взривовете на летище „Ататюрк“ заглъхнаха. Димът се разнесе. Комшиите погребаха жертвите си и се погрижиха за ранените. Измиха кръвта от коридорите, смениха дограмата, изметоха, а самолетите си хвърчаха по график. Само нашите телевизионни екипи, кой знае защо останаха да кибичат там и да предъвкват едно и също, създавайки усещането, че някой ги е включил на ауторивърс. „Я, нашите вече са там“, възкликна превъзбудено сутрешен водещ, зърнал позната кола с колеги от екипа. Лесно ще видиш колата с нашите, другите си заминаха.
В телевизионните студия пък, както след атентатите в Париж и Брюксел, пропълзяха за да кажат тежката си дума всевъзможни експерти по сигурността. Спецове, чийто звезден миг се е състоял в това, да очертаят с креда топлия труп на някой предприемач по анцуг през 90-те. Добре, че се появи „великата“ българска следа, която разчупи сюжета. Издирваният като организатор на взривовете чеченец Ахмед Чатаев – Едноръкия, бил в ръцете ни преди 5 години, но се изсулил като политически емигрант, въпреки, че руснаците го искали от нас. И всички така здраво наблегнаха на тази „българска“ следа, сякаш е повод за национална гордост. Ако не бациликус булгарикус, то поне равностойна на първия наш гол в Шампионската лига. „Уплашихте ли се?“, „Много ли се притеснихте?“, „Беше ли ви страх?“, „Поне за миг помислихте ли си, че това е краят“ . Това бяха въпроси към българи-очевидци, с които се поддържаше исото на безспирната тв-литургия. Опелото на нормалността продължи с напоителното отразяване на нахлуването на злите „Нощни вълци“. Акт, съсипал седмицата, а както се оказа, и някои задни части на възмутените от руската вероломност люде. Да стигнем до побой, защото щели да минат някакви хора с мотори. Ама били на Путин рокери. Казионни. Не можело така. След като покрай Brexit и европейското изкарахме англичаните идиоти, жените им грозилища, а футболистите им нещастници, стигнахме и до моторджиите от Русия. Ако Чърчил е „тлъст алкохолик, избил ненужно хиляди софиянци“, а англичаните са „луди, които варят уиски, за да го пият след 12 години “, то тези били „ведомствени рокери – придворни на Путин“. Стигна се дотам, общински съветници от многострадалния Реформаторски блок да настояват пред Йорданка Фандъкова, да не допуска „вълците“ да запалят свещ в доскорошната обител на скандалния Дионисий. Негостолюбиво село се оказва нашата София. Всъщност това, което трудно можем да приемем е, че има народи, които тачат своите водачи. Поради липса на национално самочувствие, това ни се струва налудно и дразнещо. Но при руснаците това си е от време оно – от Александър Невски, през Иван Грозни, Петър Велики, Романови, Сталин, та до Путин. Самодържец там звучи авторитетно, а не изеднически. Въпреки крепостничеството, войните, глада, репресиите, ниския стандарт на живот на обикновените хора, лидерите им са давали усещането у редовият руснак, че е част от нещо велико. И са били тачени. Предимно. Това са си особености на техния патриотизъм – за едни смехотворни, за друг неразбираеми. Не е и нужно да ги анализираме кой знае колко, а да опитаме просто да ги приемем. Колко други неща приехме с толерантен апломб. Да бяха минали и заминали мотористите-путинисти, ама пусто разкрачено международно положение. А колко по-важни неща изскачат наяве – адмирации за задълбочените разследвания на безобразията в здравеопазването. То се явява неизчерпаем Клондайк за разследващата журналистика. Последната все още я има. Не е цъфнала, но без нея за къде сме. Където копнеш, изскача скандал. Няма как да е иначе, когато финансовите резултати в здравеопазването са изместили основната му функция и предназначение. Но ние просто цъкаме с език. Изглежда е по-нормално да се поставят ненужни стендове, линейки да удължават умишлено пътя си, да се водите „опериран“, без да знаете, отколкото руски мотористи да запалят свещ в храма, носещ името на Александър Невски – един от символите и родоначалниците на държавата им. Или пък общината ви да осъмне със запорирани сметки, заради дълг към частна фирма като в Сопот. Там и паметникът на Вазов е запориран. Патриархът вероятно е с мярка за неотклонение „подписка“. На кого му пука за такива неща. Мислете с главите си и не се бойте. Не е толкова страшно, ако в неспирните препирни из мрежата ви нарекат платен трол. По-лошо е, ако жена ви попита, къде са парите.