Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, подписан вчера в Скопие, предстои да бъде ратифициран от македонския парламент и там едва ли ще срещне невижданото единодушие, с което беше приет в българското Народно събрание. Но и преди ратификацията стъпката предизвика незабавно одобрение на Запад, откъдето заваляха поздравления.
А от Изток?
Откъм Изтока цари многозначително мълчание. Защото се провали още един руски заговор на Балканите след неуспеха на Кремъл да материализира сръбското русофилство като го институционализира и канализира в антизападна поска и след провала на Москва в опитите й да препъне Черна гора по пътя й към НАТО.
Нека оставим премиера Борисов да се порадва на овациите, които се опитва да си присвои като лично заслужени с намеците, че Скопие и София се сближават без посредници.
Събитията се развиха с такава скорост след развръзката на кризата в Македония (довела до физически сблъсък в сградата на македонския законодателен орган ) където проруските сили загубиха в противопоставянето на прозападния курс, че мнозина у нас вероятно са пропуснали да забележат: натоварената с координирането на външната политика на ЕС Федерика Могерини беше в Скопие на ключово посещение преди размяната на визитите между Борисов и Заев.
Дипломатически източници, подстрекавани от ядосания червен кошер у нас, който търси слаби страни в силния ход ( но не смее да се опълчи открито и да прокламира продължение на съветската коминтерновска линия в подкрепа на македонизма), издадоха пазената от Борисов и обкръжението му тайна, че той настоятелно е бил “помолен” по време на посещенията си в Берлин и Париж да предприеме стъпките, чийто резултат в момента най-после виждаме.
Всъщност двете силни страни на мълниеносното положително развитие
в двустранните отношение са именно консенсусът в България по темата и ускоряването на осъзнаването от страна на Запада, че подкрепата на добросъседската тенденция е пречка пред руските домогвания да се търсят и разпалават огнища на напрежение в европейския “заден двор”, който Москва продължава да смята за своя зона на влияние и като законна плячка.
Така че Борисов е късметлията, на когото се падна да осребри позитивите на това осъзнаване и съзряване на българското обществено мнение ( каквото и да означава това в нашите условия) поне по един въпрос от национално значение, по който интересите ни със Запада съвпадат.
Същите интереси обаче са антагонистични на руското влияние и предстои да видим какво ще последва след оглушителното мълчание, демонстрирано от Москва. Едва ли реверансът на Борисов, който се подмаза на Кремъл онзи ден с изявлението, че се почувствал предаден от ЕС по въпроса за “Южен поток” ( надявайки се да се хареса лично на Лавров, който дори го призова да се срамува по този повод ), ще умилостиви Путин. Нито пък повтореното от Борисов за пореден път убеждение за вредата от санкциите срещу Русия ( а всъщност срещу списък от приближени на самодържеца руски официални лица и олигарси) може да компенсира руския гняв от успеха на прозападното развитие на ситуацията в Македония.
Освен всичко друго, от наистина пълната подкрепа на българите
за добросъседството с Македония се вижда, че независимо от мас(к)ираното помпане на проруските настроения в България, нито социалистическите , нито социологическите номера не минават тук, когато става дума за прагматичия избор на хората.
Русофилите се оказаха безсилни да намерят аргументи.
Поне с мълчанието си станаха участници в отхвърлянето на една от най-грозните забрани, наложени от Москва на нашата част от света: забраната да имаме нормални съседски отношения, срещу които руските интриги датират поне от 1933 г., когато под диктовката на Сталин е приета формулировката за съществуването ( т.е. “внезапното” възникване) на македонска, тракийска и мизийска нации.
Макар че формално реформираните комунисти рефомираха формално бившата си просъветска позиция, тя най-после беше погребана- пак казвам, с гробовно мълчание, но все пак...