Дърветата умират прави. Така се казваше един стар турски филм, влязъл в домовете на българите далеч преди инвазията на комшийските сериали. Днес ги виждаме в една от любимите планини на народа ни - Пирин. Изправени, но безжизнени. Безброй. 16 хиляди декара мъртва гора. Срок за възкресение - един човешки живот. Цена - 15 милиона лева. Всъщност, последното е от най-малко значение. Както каза един мустакат горски шеф, проста бакалска сметка.
След случилото се в Пирин е редно да обявим ден на национален траур. Отиде си половината гора на планината. За два-три дни. И ще се върне след повече от половин век. Ако далавери, игри и схеми със залесяването не удължат процеса на съживяването й. Свикнали сме да тъгуваме официално, когато загинат хора. Непознати за 99,99% от "национално тъгуващите". Пак заради бедствия или катастрофи. Властите обявиха случилото се за екологична катастрофа. Това няма как да отрекат. Властите решават кое нещастие е достойно да доведе до национален траур. И те го обявяват. Дори тези бедствия и смъртоносни катастрофи, за които е възможно точно те да носят пряка или косвена отговорност.
Доверието в институциите, които са скелета на всяка власт, е рухнало отдавна. Оттук натам сме орисани да живеем в плен на съмненията и подозренията, рискувайки да попаднем във вечния лабиринт на конспирациите. И да си останем в него. Търсейки зад всичко случващо се нечия полза и интерес. И да разтягаме онази отвратителна сентенция, която ни превърна в завършени циници - "Каквото и да ти разправят, знай, че става дума за пари".
На красотата на Пирин са се любували на живо сигурно 90% от българите. Не че траурът променя нещо. Но нали си имаме "Хубава си моя горо" и се превземаме патриотично на съответните бунтовни годишнини. Прекрасна песен, достойна за национален химн, не по-малко от настоящия.
Все някога гората е значела нещо за нас. Днес все по-малко неща имат значение. А така няма как да я караме дълго. Ако не национален траур, дължим на Пирин поне минута мълчание...