Днес националната независимост и принадлежността на България към Европа е в много по-голяма степен застрашена, отколкото в средата на 90-те години, когато управляващата начело с Жан Виденов БСП потопи страната в глух провинциализъм и изолация от процесите на присъединяване на бившия източен блок към европейската и атлантическата общност.
Това анализира в профила си във „Фейсбук“ политологът Огнян Минчев.
Всеобхватната криза на социалистическото управление доведе до събитията от януари-февруари 1997 г. и до връщането на България към процеса на европейска и атлантическа интеграция. Днес ние опасно и с все по-голяма скорост се плъзгаме - срутваме се в обратната посока. В посоката на възродена зависимост от Москва, в посоката на отчуждаване от нашите европейски партньори и общността на демократичните и независими държави на евроатлантическия свят. Вече години наред в българското общество върлува мощна дезинформационна кампания, платена от великодържавния империализъм, която ескалира до пълномащабна хибридна война, насочена срещу българските национални интереси. Като гъби никнат медийни рупори на хибридната война, които все по-истерично атакуват българската принадлежност към Европа и към атлантическия свят. Моделът е познат - формулиран е от Гьобелс: една лъжа изречена сто пъти се превръща в истина. За по-сигурно, рупорите на великодържавната агресия повтарят лъжите не по сто, а хиляди, десетки хиляди пъти. В съзнанието на милиони българи ударно се налага лъжата, че членството на България в ЕС е причина за нищетата, в която живеят хората - особено в обезлюдените селски и периферни региони на страната. Разрухата, която се създаде в България вследствие на "великата" криминална революция на висшата милиционерска и партийна номенклатура, натрапчиво и арогантно се приписва на ... Европа.
Организираните медийни лъжци не отговарят на смисления въпрос - защо Чехия и Полша, Словакия и Словения не бяха "разгромени" от членството си в ЕС? Напротив, забогатяха бързо и настигнаха средните нива на европейска заможност за едно десетилетие европейско членство. Рупорите на великодържавната пропаганда изписват днешния режим в Кремъл като лидер на една световна "консервативна революция", призвана да ни спаси от "гейропа", от моралния упадък и залез на западния свят. Интересна работа - не са заглъхнали още залповете от кремълската война срещу цивилизования свят за установяване на "пролетарски интернационализъм" и комунизъм в целия свят, а Москва вече води война срещу същия свят на западната демокрация под маската на ... "консерватизъм". Трудно е да се скрие уродливото лице на неувяхващия великодържавен империализъм, който сменя цвета на идеологическите овчи кожи, с които се маскира, но не изоставя никога острите си зъби и вълчия си нрав. Разбира се, не е необходимо да си платен рупор на Кремъл, за да разбираш, че части от европейската и североамериканската левица преминаха разумните граници в утвърждаването на хипер-ексцентрични културни модели в рамките на т.нар. "постмодернизъм" - вълна на промяна в политическата култура, започнала с младежкия бунт от 68-ма. Но Европа и Западът далеч не са само "постмодернистки". Тези общества имат дълбоко заложени инстинкти за самосъхранение, които им позволяват да балансират между правилата на своето демократично устройство и необходимостта да бъдат удържани - макар и със закъснение - определени процеси на социална деструкция, набрали скорост през последните две десетилетия. За разлика от Запада и Европа, в политически и граждански план Русия си остава полуфеодално общество, управлявано от алчна и репресивна олигархия, маскираща - както обикновено - своя произвол с войнствени призиви за държавно величие и имперска експанзия. Русия не е заплашена от постмодернизъм - Русия е заплашена от бедност, диктатура и самоубийствена агресивност.
През целия период от три десетилетия след 1989 г. Русия практикува селективни стратегии за съхранение на своя контрол върху източноевропейските общества, и особено върху тези от тях, които така и не осъзнаха пълноценно смисъла на голямата промяна след рухването на комунизма и на присъединяването към общността на развития демократичен свят. България, разбира се, беше и си остава такова общество. Контролът на Москва върху българската държава и общество в продължение на десетилетия се осъществяваше по две основни стратегически линии.
Първо - чрез енергиен монопол върху доставките на нефт и газ, на ядрено гориво и чрез арогантен натиск за придобиване на енергийната инфраструктура и разгръщане на нови енергийни руски проекти за затваряне на кръга на българското подчинение на руския енергиен монопол ("Големият шлем" на Първанов"). Второ, чрез разгърната система на корупционни въздействия върху бизнес кръговете на българската олигархия и върху публичните институции - техните политически и административни етажи. По своето социално и културно съдържание българският пост-комунизъм заприлича все повече на руския олигархичен модел, отколкото на моделите за модернизация по европейски образец. По този начин Русия се готвеше за "по-благоприятни времена", за ревизия на геополитическото статукво в Източна Европа след края на Студената война, за дестабилизация на страните от бившия Източен блок и за придърпването им обратно под руски имперски контрол.
Тези времена дойдоха през второто десетилетие на нашия век, когато Европа се изправи пред поредица от вътрешни кризи - структурни, институционални и културно-идеологически, а в Америка започнаха да си пробиват път нови версии на квази-изолационизъм, спъващи ефективността на действие на Вашингтон като лидер на западния свят - неинтервенционисткият подход към кризите на Б. Обама и доктрината "Америка преди всичко" на Д. Тръмп. Москва видя своя шанс за завръщане на световната сцена като новоимперски проект предвид на разрастващите се вакуумни пространства в международната система, появили се след войната в Ирак, след неуспешния опит за re-set между Вашингтон и Москва, след хаотичната "Арабска пролет" и вследствие на европейските кризи. Така след Грузия от 2008 г. последва Украйна от 2014 г., а цяла Източна Европа бе подложена на нарастващия и координиран натиск на хибридната война за промиване на мозъците на големи маси от хора - особено на младите поколения в Източна Европа, които няма как да си спомнят "прелестите" на болшевишкия колониализъм върху региона през втората половина на 20 век. Великодържавната пропаганда успешно балансира и паразитира върху реалната драма на корупционния преход в страни като България, където една малка милиционерска шайка придоби и разсипа националното богатство, а милиони хора останаха без източник за препитание и достоен живот.
Два милиона души напуснаха България, а други 2-3 милиона живеят на границата на бедността, докато идеолозите на олигархията гръмовно ги убеждават, че това е правилно, защото произтича от "пазара", а държавата не бива да бъде допускана до икономиката, защото е "лош стопанин". Така все по-голяма част от българите надават ухо към песнопенията на кремълските сирени, които ги убеждават, че ако напуснат НАТО и "подлата" Европа, българите ща започнат наново щастливо евразийско съществуване и просперитет. Българинът стои объркано разкрачен между изтока и запада, със съзнание промито от истерични внушения и заплахи за неговата сигурност, ако посмее да заеме позиция, съответстваща на неговата принадлежност към Европа и Запада. Така дойдоха "хитроумните" скатавания на държавата по случая Скрипал, така се появиха президентските "геополитически анализи" на КСНС за Сирия, преписани от "ТАСС е упълномощена да заяви", така се появиха и поредицата от "социологически сондажи", които все по настойчиво рисуват българина като все по-преобладаващо "възточен човек". Драматизмът на настоящата ситуация се изостря и поради факта, че днес Европа е все по-малко способна да проектира геополитическа власт дори в собствените си граници, поради кризите, които преживява и поради силното изкушение за развитие на "Европа на различни скорости". От другата страна на океана Америка се бори със собствените си дилеми на културна и политическа поляризация, които отслабват нейното внимание и потенциал да се противопоставя на геополитическата ерозия на западния свят. Така България, водена от страхливи тарикати и от вербувани от великодържавието "националисти" е реално и сериозно заплашена да се срути в новия геополитически разлом между Изтока и Запада. В този разлом никой няма да ангажира за "посредници" нашите местни страхливци и слуги на чужда имперска власт. Ако подобна катастрофа се осъществи на практика, това наистина ще бъде лебедовата песен на дори номинално суверенната и редуцирана до провинциална олигархия българска държава. Дали някакво българско общество ще оцелее след този пореден крах на българската държавност в лапите на Москва, е тема на друг и то много тъжен разговор.