В свой анализ за британския вестник The Telegraph колумнистката Джулиет Самюел пише материал за нарастващия проблем на Европейския съюз с миграцията и перспективите за справяне с него, съобщава „Фокус“, който публикува превод на статията.
"Успоредно със загорелите от слънцето британци, те са един от модерните продукти на популярните туристически места в Южна Европа: арабски и африкански мъже продаващи туристически сувенири. Тези мъже (и понякога жени) идват от много места. Някои от тях са избягали от военна повинност или робство в Еритрея; други са заминали в търсене на по-добър живот от бедни, но мирни села в Тунис или Сенегал.
Ако успеят да съберат достатъчно пари и намерят място на лодка, преминаваща през Средиземно море, техните шансове за стигане в Европа са високи – 98 процента от тях успяват. Затова хората продължават да опитват. Но веднъж пристигнали тук, интеграцията в обществото не е лесна. Дори тези със случаи на основателни искания за законно убежище трябва да изчакат месеци преди да бъдат обработени. Затова те стигат до там да живеят сурово и да изработват фалшиви дизайнерски ръчни чанти.
Докато бях студент си мислех, че една земя без граници може да бъде космополитна идилия, където различни хора ще могат да обменят идеи и да гласуват свободно за своите правителства.
Но сега виждаме как наистина изглежда това: мизерни лагери в ЖП гари и пристанища, преуспяваща индустрия на трафика на хора и нарастваща подкласа на неформални работници в места, които вече имат милиони безработни. Като резултат, виждаме издигането на крайнодесни партии сред цяла Европа и началото на това, което може да бъде постепенната ерозия на Европейския проект.
Миграционната вълна беше подхранена от технологиите и нарастващото богатство, които за първи път в историята позволиха на милиони души да имат възможността за избягване от конфликти и миграция по икономически причини.
ЕС не е създал тази ситуация, но със своите миграционни политики премахна от националните правителства средството да я адресира и, със своята законна структура, това премахна способността на Брюксел да се меси, тъй като националните политици не могат да се споразумеят върху общ подход. И колкото повече проевропейските политици се опитват да колективизират политиката, толкова повече разпалват пламъците на популисткия бунт.
Непорядъчното правителство на Италия повиши температурата. Миналата седмица, новият вътрешен министър Матео Салвини нареди на сицилианските пристанища да върнат кораб с 629 мигранти от Африка. „Няма домове и работни места за всички италианци, какво остава за половината африкански континент“, заяви той.
След като „балканският маршрут“ към Европа беше затворен от унгарските и австрийски огради от бодлива тел, Италия беше входната точка на избор за влизане в Европа. Миналата година, над 172 000 мигранти пристигнаха там по море. През тази година този брой е 61 000 досега. Междувременно, процентът на безработица в Италия е 11 процента.
Игнорирайки този политически избухлив контекст, френският президент Еманюел Макрон набързо обвини Салвини в „цинизъм и безотговорност“.
Когато отхвърленият кораб намери безопасно пристанище във Валенсия, при социалистическото правителство на Испания, Макрон обеща да позволи на пътниците му да получат гражданство във Франция – стига техните искания за убежище да са основателни. Това, разбира се, е част от проблема.
Обработката на искове за убежища може да отнеме години и Италия е затрупана от тях. Вместо да станат част от списък за изпълнение, който може да изисква документи, които те нямат, повечето мигранти изчезват в сивия сектор след пристигането си. Близо 1 процент от населението на Италия – около 500 000 души – се смята, че са нелегални имигранти, повечето от които са пристигнали в последните пет години.
Разбира се, перспективата за живот в Италия често не е причината, която примамва мигрантите. Много от тях биха предпочели да стигнат до Германия или Швеция: места с достатъчно работни места и щедри системи за убежища. Посочвайки паневропейския характер на проблема, Рим от години моли Брюксел за помощ в контрола на Средиземно море и притока на мигранти. Но ЕС не може да се отзове и не може да измени правилата си за разпределяне на мигранти, защото националните правителства не се съгласяват на това.
Сега, миграционният въпрос износва дори солидния политически консенсус в Германия. Разтърсен от внезапното надигане на крайнодясната партия Алтернатива за Германия, германското център-дясно се пропуква. Антиимигрантските поддръжници са водени от Хорст Зеехофер, вътрешен министър и лидер на баварската партия Християнсоциален съюз.
Той заплаши да се оттегли от управляващата коалиция на Ангела Меркел и да срути правителството, ако тя не се съгласи на връщането на много от неевропейските мигранти на германската граница. Меркел в момента се бори да свика бърза междуправителствена среща, за да се сключи споразумение върху миграционните реформи преди срещата на върха на ЕС в края на юни. Тя има малки шансове за успех.
Проблемът е, че върху миграцията, както при еврото, Европа е заседнала. Нейните пробрюкселски политици биха искали да споделят новите мигранти по-равно между държавите-членки, освобождавайки Италия и Гърция и изисквайки повече от Германия и Франция.
Но същите тези политици са изправени пред яростни претенденти вкъщи, които са решителни да не позволяват това да се случи. Антиевропейските политици, междувременно, попадат в два лагера. Първите, подобно на правителството на Италия, обвиняват ЕС за хвърлянето на товара върху държавите на първа линия и отказът да им се помогне.
Вторите, които са на власт в Унгария и Полша, бушуват срещу ЕС, заради това че ги принуждават да приемат каквито и да е мигранти.
Резултатът е, че ЕС не може да направи много, за да облекчи миграционния натиск, но няма и да позволи на националните правителства да вземат контрола. Следователно е вероятно да видим постепенна ерозия на законния ред в ЕС, докато правителствата поемат нещата в своите ръце, независимо от това дали на Брюксел му харесва или не, издигайки огради, строейки наказателни центрове и връщане на лодки.
С течение на времето, властта ще се отдалечава органично от наднационалните европейски институции, обратно към правителствата и преговорите между тях. Желанието на Меркел за междуправителствена среща на върха за миграцията само по себе си е ясен сигнал за тази промяна.
Колкото повече еврократите се противопоставят на тази тенденция, толкова по-непопулярни ще стават. И това ще се манифестира в Европейския парламент, един от трите главни властови центъра, където гласоподавателите е вероятно да започнат да поставят повече евроскептици.
Макрон вече заплаши, че делът на гласове за Марин льо Пен в изборите за европейски парламент догодина могат да надминат неговите. Тези избори ще са първите, проведени без Великобритания, но вместо да изчезват, евроскептичните групи просто ще започнат да се прегрупират.
Все още не очаквам ЕС да се разпадне драматично, както много привърженици на Брекзит предричат от години. Но неговите свещени крави – като свободата на движение и Шенгенската зона – ще станат уязвими. Неговите укази ще започнат да губят сила и неговият авторитет ще западне.
Да се надяваме, че това ще доведе до мирен и прагматичен преход към по-освободен и по-малко федерализиран Европейския съюз. За мигрантите, повече власт към националните правителства ще означава по-сурова обстановка. Това, което не е ясно, е дали националните правителства ще имат повече успех от Брюксел в намаляването на демографската вълна."