В “Манджурският кандидат”, шедьовър на американския режисьор Джон Франкенхаймер от 1962 г., съветски експерти разработват хитра машинация, за да дестабилизират Съединените щати и да доведат до триумфа на комунистическата идеология. Те вземат за заложник Реймънд Шоу, американски войник, който се бие в Корея, и използват хипноза и наркотици, за да го накарат да убие американския президент. Този филм е много показателен за антируската параноя, която върлува по онова време в Америка, след края на лова на вещици от сенатор МакКарти. Това пише Жоаким Имад, президент на асоциацията “Критика на европейския разум”, в свой коментар във “Фигаро”.
Въпреки историческия обрат след края на Студената война, тревогите, свързани с Русия продължават и днес, пише авторът. В господстващия дискурс Русия често е представяна като подобна на октопод сила, която винаги е готова да прави
конспирации срещу крехките и уязвими западни демокрации.
Обвиненията срещу Москва са безчет: подкрепа за Доналд Тръмп, принос за победата на Брекзит и възхода на сепаратистите в Каталуния, намеса във френската президентска кампания, в полза на Еманюел Макрон и т.н. Дори вълнението около аферата “Бенала” бе приписано на Русия и на “русофилската сфера на влияние”, която иска изкуствено за раздуе скандала. Така всички глупости, които поразяват западния елит и неолибералния ред, се оказват резултат на подмолните руски маневри, изтъква Жоаким Имад.
Очевидно не сме наивни, за да отречем съществуването на мрежи за руско влияние в Европа или САЩ. Проблемът не е в това, изтъква авторът и посочва, че всички велики сили разчитат на своята soft power ("мека сила" - б.ред.), за да защитят жизнените си интереси в чужбина и прибягват до различни методи. Проблемът е на първо място във факта, че
първосигналните обвинения срещу Русия често са нечестни.
Способността за влияние на Русия и, в по-широк смисъл нейната власт, постоянно са надценявани от западните елити. Те пренебрегват всички ограничения на Русия: военен бюджет, близо десет пъти по-малък от този на НАТО, демографски спад, недостатъчно диверсифицирана икономика, която е прекалено зависима от горивата и т.н. Русия няма нито империалистическите амбиции, които твърде често й приписват, нито средствата за тези амбиции, изтъква авторът. Според него Русия по-скоро практикува политика на защита на своите интереси в съседство и иска да бъде балансираща сила в днешния международен ред.
Други държави отиват много по-далеч от Русия в намесата си в чужбина, в момента, в който решат, че едно или друго правителство поема в посока, която противоречи на техните интереси, и не се спират пред нищо, дори пред международното право. Примерите с нахлуването в Ирак или свалянето на Кадафи в Либия ясно показаха това. Но двойният стандарт е такъв, че западните елити са по-склонни да си затварят очите за други страни, отколкото за Русия.
Ако се спрем например на
последната американска президентска кампания,
има основание да се мисли, че Русия е имала интерес от победата на Доналд Тръмп. Неговият проект да задълбочи и умиротвори руско-американските отношения драстично контрастираше с враждебността към Москва, демонстрирана от Хилари Клинтън. Някои руски мрежи със сигурност са работели за победата на републиканския кандидат, но това е оказало слабо влияние върху крайния резултат. Във всеки случай, нищо, което да оправдае политическо-медийното значение около този случай, подчертава авторът. Той цитира изследователя Франсоа-Бернар Юиг, според когото единственият резултат от предполагаемото разпространение на фалшиви новини срещу Клинтън, е консолидирането на вота на избирателите, които така или иначе вече са скъсали с американския естаблишмънт и кандидатката на демократите.
В такива объркани ситуации стратегията да се обвинява Кремъл за всички злини, които подриват “либералните демокрации”, е изключително опасна. Тази склонност често
цели да оправдае елитите за техните грешки
и да предотврати повдигането на въпроси за последствията от политическите им решения през последните години.
Брекзит например произтича от много дълбоки и присъщи на британското общество проблеми, както и на структурата на Европейския съюз: обедняване на средната класа и недоволство от неравенството, културна несигурност и объркване на фона на имиграцията, желание за възстановяване на политическата независимост и т.н. Да се обяснява всичко това през призмата на руските маневри е много нечестно.
Тази първична русофобия поставя един голям проблем,
от мига, в който започне да атакува свободата на словото. Проектозаконът за фалшивите новини във Франция например предвижда санкции за чуждите медии, които “дезинформират”. Очевидно тази мярка не е насочена срещу “Ал Джазира”, а именно към РТ и Радио “Спутник”, т.е. субсидираните от Кремъл медии, с които Еманюел Макрон има личен спор. Френският президент ги обвинява, че са заговорничели, за да попречат на идването му на власт. Така, заради антируската параноя и в името на понятието fake news, което е твърде неясно, се атакува упражняването на основните свободи. Политиката е сведена до борба между лагера на истината и тълпите, манипулирани от Москва и, в по-широк смисъл, популистите, които са виновни, защото са гласували неправилно.
Тази последна точка е фундаментална, защото почти систематичната русофобия, която се проявява днес на Запад, ни разказва в какво се е превърнала политиката:
манихейска конфронтация между човечеството и неговите врагове,
подчертава Жоаким Имад. Според него приписването на Русия на атрибутите на злото, означава да се отрече самата същност на политиката и на факта, че напрежението между доброто и злото се проявява по универсален начин. Може би руският мислител Александър Солженицин, улавя най-добре това: "Постепенно открих, че разделителната линия между доброто и злото не разделя нито държави, нито класи, нито партии, а пресича сърцето на всеки човек и на цялото човечество" (“Архипелагът Гулаг”).
Така че тези, които отричат сложността на света, от искрена загриженост за бъдещето на либерализма в своите общества или поради неспособността си да понесат факта, че Русия се възстанови след разпадането на СССР, не помагат на демократичния дебат, който твърдят, че обичат. Те му пречат и правят реалността още по-неясна.
През 1991 г. дипломатическият съветник на Горбачов Георгий Арбатов отправи следното предупреждение към Запада: “Ще ви направим най-лошата услуга, ще ви лишим от враг!”. Арбатов сгреши. Руският враг все още е тук. Както и конспирацията, но невинаги там, където я очакваме.
Превод: Галя Дачкова, "Гласове"