Някъде по средата на пътя Варна – София има табела, на която пише Свобода 8. Когато я видях първия път, много я харесах за заглавие на роман. Нещо като Кланица 5. Отстъпвам го на този, който може да го направи.
Предварително.
Това коментира в профила си във „Фейсбук“ Георги Даскалов.
Да се знае, понеже тия дни, като написах нещо, един от сайтовете на Карбовски си го открадна, без дори да ме пита. Ма какво да очакваш от такива хора.
Но това заглавие го давам предварително.
Между другото, препрочитах тези дни Андре Мороа и си мисля, че той е по-добър от Вонегът. В едно от парчетата в „Мълчанията на полковник Брамбъл“ (или в продължението) Мороа описва пристигането на португалския контингент. Някакъв свадлив френски генерал решава да настани бойците в бивши кланични помещения.
Увещават го, молят го, на колене падат – не.
След много кандърми, лузитанците са принудени да приемат. Португалците поеха към кланицата, пише героят на Мороа, преводачът Орел.
Непостижимо.
И тая година минах по северната недостроена магистрала, ама не видях табелата. Може селото или това, което е фигурирало под това име, вече да го няма.
То колко неща ги отнЕма през тия години, та Свобода-та ли...
Мисля, че българинът не е много привързан към свободата. Към хляба и ракията – да. Към свободата – по-малко и то превратно изтълкувана.
Дневният ни ред е прост, както се изразява Бойко – като самите нас: леб, ракия, свобода, ако може. Ако не може – само леб и ракия.
Даже за по-голямата част от нацията редът е обърнат – ракия и леб. Това и трябва да пише на Народното събрание. Ракия, леб, свобода.
Щото това със съединението отдавна е кухо.
А иначе свободата е на 8 километра. Но комунистите са на всеки километър.
Както в оная случка, когато пиян самоковец се прибирал по темна доба и пеел с цяло гърло – „Ние сме на всеки километър“.
Отсреща отговорът бил - А, ние тука сме на по-често.
Това е.