Коментар на Валентин Хаджийски за сайта „Гласове“
Радев е вече достатъчно обигран, за да има нужда от приклякане пред европейските си колеги. Той не е безгръбначният, исторически абсолютно неизкусен Борисов! Няма нищо неловко, ако им каже сдържано: „Вижте, България и Полша, при цялата си близост по почти всички въпроси, имат различно виждане за ролята на Русия в региона. Нашето виждане е обусловено от нашата история, споделя се от голямото мнозинство българи и аз държа на него“. Това може само да събуди уважение! Държавите в ЕС и НАТО нямат и не могат да имат идентични позиции по всички въпроси. Но как да те уважават, ако не смееш да кажеш своите, защото са различни от тези на съседа?
Русия не само че няма да върне пленените нарушители на границата, но вече ги изправи пред съда в Симферопол и те на перфектен руски ще разкажат, че са участвали в планирана провокация, готвена от седмици.
Западът реагира вяло и хладно на поредната глупашка задявка на отчаяния Порошенко. Може Помпео и Могерини и да са му създали впечатление, че му разрешават да организира една малка провокацийка на руската граница, може и той да не ги е разбрал. Но никого на Запад не го е грижа за унижението на шоколадовия олигарх.
Гледах с интерес двете заседания на Съвета за сигурност на ООН за Керч в понеделник. Едното по искане на Русия, чието предложение за дневен ред бе отхвърлено от американската машинка за гласуване – от САЩ, (неизвестно защо все още постоянните членове на Съвета) Британия и Франция, а също от Холандия, Швеция и Полша. Китай, Казахстан и Боливия гласуваха „за“ руското предложение.
Руският изпълняващ длъжността постоянен представител, сравнително млад човек, направи балансирано изказване, в което описа подробно инцидента и в заключение каза: „Порошенко явно ще загуби изборите на 31 март и отчаяно си търси конфликт, военно положение, отлагане на вота. Западният експеримент „Украйна“, започнат толкова безразсъдно през февруари 2014 г., е пред провал. Киевският режим, естествено, обвинява за провала си „агресията на Москва“. Руският народ обаче не престава да смята украинския за най-близък и братски. Но Русия не е в настроение да търпи провокации и ще отвръща включително със сила на нарушаването на суверенитета й.“ Почти всичко в заключителната му част, доколкото ми е известно, съответстваше на истината.
Второто заседание бе посветено на писмото на украинския посланик в ООН Елченко до Съвета за сигурност. Това е възрастен потомствен съветски апаратчик, дългогодишен червен дипломат и член на КПСС, син на секретар на ЦК на Украинската комунистическа партия по идеологията, роден със сребърна лъжица в устата в Киев и, обзалагам се, поне до Христова възраст не говорещ ни дума украински.
Същата гнъсна, лицемерна, нагла порода като нашите седесарски идеолози – отрочета на членове на ЦК на БКП. Лишена от капка човешко достойнство – доколкото мярата на достойнството е да си отговорен за това, което си и да се правиш на онова, което не си.
Елченко говореше английски с руски акцент и премина на руски, само за да размаха пръст срещу руския си колега, че СССР нападнал на същата дата в 1939 г. Финландия, но не си взел поука оттогава. Самият документ, внесен от украинската страна на заседанието на Съвета, бе от 2014 г. Впечатлението беше, че Киев бяга от конкретика за инцидента и търси с исторически паралели и общи приказки да нагнетява негативизъм срещу „престъпния режим в Кремъл“, който ден и нощ не спи и се чуди как да вреди на независима Украйна.
Западната подкрепа беше факт, но съвсем вяла. Двамата спорещи си размениха още по реплика и заседанието завърши без резултат. Западните страни явно разбират, че Порошенко отдавна не е техен актив, а е станал тежък пасив. Някои от тях вече са го отписали напълно. През март 2014 г. писах тук, че „Западът катастрофира тежко в Украйна“. Близо пет години по-късно той започва да го осъзнава.
Украинският национализъм, който съществува от около 120 години, е уродливо изчадие на външни за украинския народ сили – първо на Полша, след това на Австрия и Третия райх – и винаги е бил оръдие на тези сили против Русия. Украинският национализъм е изграден изключително на омразата към всичко руско, както македонисткия – към всичко българско. Затова украинизмът не може да бъде умерен, а само краен, от нацистки тип. Омразата му към руското е ирационална и расистка като омразата на Хитлер към евреите.
В годините преди, по време и след Първата световна война украинизмът е съвсем маргинален. По време на Втората световна война и непосредствено след нея обаче той надига глава и армията на ОУН–УПА стигна на моменти от 25 до 100 хиляди, може би дори до 150 хил. бойци. След разгрома на УПА от Червената армия в 1945 г., украинистите продължили с партизански и терористични действия против СССР почти цяло десетилетие. След 1991 г. украинизмът получи възможност да разпространява свободно пропагандата си и през 2014 г. майданът неочаквано за мнозина му даде цялата власт.
Украинизмът на власт – това е тотално насилие срещу несъгласните и тотална пропаганда на омраза плюс беззаконие и грабежи. Такава власт не може да управлява – цари кървав хаос, икономиката, особено в градовете, се срива, животът минава на военизирани или бандитски релси. Украинизмът на власт е и известно подобие на военния комунизъм в Съветска Русия от 1918-1921 г., но с напълно противоположна класова природа и без изгледи да бъде прекратен доброволно от самите украинисти, както военният комунизъм бе прекратен от Ленин, след като стана ясно, че е нужно поне ограничено връщане на капитализма под формата на НЕП.
Украйна никога не е била независима. И на Запад всички знаят, че Украйна е една от „руските страни“. Тя винаги е била регион на Русия – всъщност днешна Украйна е сбор от няколко региона на Русия или техни части. Тя не може да преживее без най-тесни връзки с Русия – не може да издържи икономически, политически, демографски, културно и духовно. Това е обективна даденост, не нечие желание. За 27 години Украйна е загубила една трета от населението си, БВП на глава е спаднал под 25% от руския и 45% от белоруския, загубила е 80% от индустрията си, почти 100% от научно-техническата си компетентност.
Ясно е, че всички най-добро, на което се радваше до 1991 г. тази тогава уж най-развита съветска република, с най-плодородната земя, с един от най-развитите промишлени комплекси, е било благодарение на Русия. При това от средата на 50-те години украинците доминираха и в ръководството на СССР, при Брежнев „днепропетровските“ и „донецките“ колеха и бесеха.
Украйна няма воля за живот. Украинците масово отиват в Русия да печелят, да се скатават от „могилизацията“, да летуват в Крим. Там всички украински войници се предадоха, много останаха и на служба в руската армия и флот, включително висши командири. Ето и сега два от трите украински екипажа на бойни кораби се предадоха на руските си „врагове“ без съпротива, а на третия стрелбата е била по-скоро плод на недоразумение, ранените са били отнесени в болница без опасност за живота, а кокът предложил на руските си колеги горещо кафе и чай. Пленените с готовност говорят пред граничарската камера на безупречен руски. Дори по време на конфликта се чува, че си викат на руски. Някои са от Одеса, дето украински са чували само от продавачите на риба на пазара.
Да, Западът осъзнава всичко това – бавно и засега повърхностно, но го осъзнава. Не, нормализацията на Украйна, която познавачите с право вече наричат денацификация, няма да бъде бърз и лесен процес. Дори националистическият режим да рухне утре, разрушената икономика, натрупаната в обществото омраза и разделение, обилието на оръжие и на беззаконни екстремистки банди, резултатите от близо 30-годишното промиване на мозъци ще искат десетилетия, преди нещо видимо да се подобри.
За България, за разлика от западноевропейските страни и САЩ, трагедията на Украйна е нещо съвсем близко и безкрайно актуално. Не е достатъчно нашите ръководители да казват пред камерите, че искаме мир в Черно море и че двете враждуващи сестри да преговарят и Русия да върне пленените моряци и кораби. За Борисов всъщност препоръки нямам – той така и така отива в затвора, но Радев не може да се задоволява само да не нарича априори Русия „агресор“ като полския си колега. Сигурно Радев мисли, че е направил възможното, като не е използвал думата „агресор“.
Но не – ние, които сме гласували с надежда за него, които го подкрепяме в историческата му битка срещу хидрата на ГЕРБ – искаме от него да казва винаги истината, разбира се, без да конфронтира остро европейските и американски съюзници, да я казва сдържано, но твърдо и ясно. От това само ще спечели у нас, а и навън никой няма вече време да го съди. Хората на Запад, които биха го осъдили строго, са пътници. Строгостта им изяде главата.