Д-р Цветеслава Гълъбова е директор на Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" от 25 години. Пред ФАКТИ тя разказа за проблемите в системата, поведението на отговорните лица, опасността пред българското общество. По реакциите ѝ личи, че наистина я е грижа. Въпреки че е на държавна работа, тя не се притеснява да критикува властимащите, поставя редица въпроси и призовава за закриване на собствената си болница в настоящия ѝ вид. Пример е за това, че проблемите не трябва да се замитат под килима. Какъв е моралът на психиатрите у нас, бизнес ли е здравето на хората, кой е виновен за липсата на реформи и колко политици са посетили болницата в Курило, всичко това в разговора с д-р Гълъбова.
В последните години сякаш започнаха по-редовно да се осветляват проблемите на психиатричната помощ у нас. Показва се състоянието на болниците, неразбориите в системата, както от медии, така и от самите лекари. Има ли някакъв ефект от всичко това?
- Да, заговори се, което е хубаво. Лошото е, че обичайно излизането на светло е по повод на инциденти. Няма го публичния дебат - спокоен, аргументиран, с позиции, когато няма инциденти. Системата за здравна помощ в България има достатъчно много проблеми - и лекуващите се, и работещите в нея, които трябва да бъдат разрешени през един дебат, който да постави началото на промяната, за да не чакаме инциденти, които да я провокират.
Има ли единомислие относно въпросните промени или типично по български всеки дърпа към себе си, с водеща мисъл собствения интерес?
- За съжаление фактори в психиатрията имат персонален финансов интерес да се запази статуквото. Претендирам за отлично познаване на системата за психично-здравна помощ. Дълбокото ми убеждение е, че няма администрация, няма министерство, няма институция, която би могла да удържи на аргументиран натиск от една гилдия за необходимост от промени. Ако няма такива, значи натискът не е бил достатъчен. Факт е, че в нашата система промените не се случват вече повече от 15 години.
Причината е липса на единство в съсловието, обединено с пациентите, техните близки, за настъпване на промяна.
Майките на деца с увреждания след дългосрочен и настоятелен протест постигнаха немалка част от целите си. Но не са само те онеправданите. Ето например психичноболните, които по една или друга причина трудно биха организирали такива протести. Какво им остава на тях и на нас като общество? Кой да защитава правата им? Такива хора не биват назначавани на работа, изолирани са, лекувани в ужасни условия. Какво трябва да стане, че да бъдат чути?
- Ние, работещите в тази сфера, трябва да сме защитниците им. Близките се страхуват да се заявят, защото ще бъдат посочени с пръст - ето ги тия родители на "лудия", "лудата". Ние сме тези. Но когато някой няма много морал и вътрешни спирачки, не може да се спре в желанието си да доминира, да властва и да управлява нечий човешки живот. Защото и за това трябва възпитание, трябва да знаеш кога да спреш и кога помощта ти се превръща в авторитаризъм. Ние сме длъжни да помогнем. Това че сме психиатри не ни прави по никакъв начин властелини на нечий живот. Вече спрях да се ядосвам, че обществото не приема психичноболните. След като виждам колегите как се държат, то какво да очакваме от обществото. То няма знания по темата и именно от това тръгва страхът. Човек го е страх от нещо, което не познава. Един пример - преди няколко месеца получих писмо от ректор на столичен университет по повод преподавателка там, която е лежала при нас и е представила болничен. Той се интересуваше от моето мнение дали тя е годна, предвид нейната отговорна работа. Този ректор можеше вместо да ми пише тъпи писма, да вдигне телефона и да каже "С какво можем да помогнем на тази жена". Няма такова питане. Гледаме да го махнем, да го отпратим човека някъде, да не ни е пред очите.
Наскоро здравният министър Кирил Ананиев обяви, че е представил пред Министерски съвет анализ за състоянието на психиатричния сектор у нас и след анализ ще бъде одобрен бюджет за ремонти на сградния фонд. Това е положителна новина, но не е ли боядисване на фасадата на една изгнила отвътре къща?
- Ако погледнем по този начин на психиатричната реформа, значи нищо не сме разбрали. Хвърлянето на пари към лечебни заведения, без ясна представа дали ще ги има или няма в следващите 10-15 години, на мен лично ми звучи несериозно. Ние имаме нужда от цялостна реформа. В България има около 4500 стационарни легла за психичноболни, като брой те са достатъчни. В национален мащаб големият проблем е тяхното неравномерно разпределение. В някои области са свръхмного, в други са недостатъчни. Така се налага един пациент да не може да се лекува близо до дома си, а да бъде закаран на 150-200 километра за лечение, което не звучи човешки. Следващият проблем е в системата на финансиране на психично-здравната грижа. Тя е по-различна от останалата медицина. Ние сме единствената специалност без клинични пътеки. Отделно и вътре в системата има различия. Дванадесет психиатрични болници, които имат повече от половината легла, около 2400, се финансират от исторически бюджет. Това е начинът, по който се финансираха лечебните заведения до 2000-ата година. Парите идват от бюджета на Министерството на здравеопазването, т.е. държавни, наши пари. Останалите психиатрично-лечебни заведения, центровете за психично здраве, психиатричните отделения и университетските клиники, са търговски дружества, като всички останали лечебни заведения. Те се финансират по методиката на Министерството на здравеопазването - на преминал болен. Аз твърдя, че тези различни начини на финансиране обуславят лоши, нехуманни практики, които водят до селекция на пациенти.
В тази връзка наскоро имахте скандал с шефа на Бърза помощ д-р Георги Гелев относно отказ за приемането там на ваш пациент със съмнение за хепатит А. Това е нещо като отмъщение за това, че във вашата болница предишната вечер не сте могли да приемете пациент в опасно състояние, придружаван от 10 полицаи, тъй като нямате изолатор и персонал, който да го удържи.
- За съжаление отново влязохме в медиите чрез скандал. Всъщност се отнася точно за това - за селекция на пациенти. Не е проблемът Гелев. Проблемът е, че пациенти се селектират. По методиката на субсидиране се дават едни и същи пари независимо дали пациентът е спешен, дали е с шизофрения, дали е с биполярно разстройство, дали е с паническо разстройство. За съжаление се правят хоспитализации, които невинаги са необходими. На пациенти, които биха могли да се лекуват и в домашни условия. Същевременно се избягват тежките пациенти, защото субсидиите са недостатъчни. И ако има пациент, който ще глътне ресурс, се покачват и много разходите. Но парите по тази методика също са държавни пари, нищо, че отиват в търговски дружества и било търговска тайна да знаем как ги харчат. Ето това е голямата перверзия на българското здравеопазване. Всеки може да връща пациенти без последствия, но когато отказът дойде от нас, се стовари гневът на всички. Националният консултант проф. Вихра Миланова, която е такава в продължение на 15 години се прави, че не знае, че болницата няма акредитация, следователно не е покрила изискванията за стандарта по психиатрия и с основание заявява да се закрие. И аз казвам същото на няколко министри. Въпросът е какво направи проф. Миланова като национален консултант за 15 години за българската психиатрия. Тя формира политиките, дясната ръка е на всеки министър.
Какво е виждането ви за бъдещето на болницата, която управлявате. В настоящия ѝ вид, и на тази локация, за мен тя няма такова.
- Трябва да се пребазира в София. И след ремонт да стане като петзвезден хотел, просто не ѝ е мястото тук.
Проблеми, неуредици...Има ли психиатрична болница, която да е за пример?
- Да, това е болницата в Пазарджик. Тя, подобно на нашата, беше в един джендем в село Паталеница, но преди повече от 10 години се премести в нова сграда, точно срещу Многопрофилната болница в Пазарджик. Ето пример защо трябва да се уеднакви начинът на финансиране. Пазарджишка област, която е около 320 000 души, има едно единствено лечебно заведение за стационарна психиатрична помощ и това е въпросната държавна психиатрична болница. Там няма върнати пациенти, няма скандали за тежко болни пациенти, няма откази за хоспитализация по каквито и да е причини, всичко върви по мед и масло. Там се вижда най-добре как работи моделът психиатрична болница в близост с болница за други заболявания. Приемат те в психиатрията, но консултантите са буквално на пет минути. Когато има нужда пък психиатрите могат да се отзоват в другата болница. По водещото заболяване се приема пациентът. Партнират си болниците и никой на никого не е сърдит и не си връщат пациентите.
Значи по примера на новата сграда за Национална педиатрична болница, която ще се направи в двора на Александровска болница, може в някоя от недовършените постройки там да се премести държавната психиатрична болница?
- Точно така би трябвало да е, но към този момент това звучи като шега.
Спомням си едно изказване на бившия зам.-министър Мирослав Ненков, че здравният сектор у нас е зона на множество интереси за много пари. Всички отвътре знаят проблемите, но не смеят да пипат. Дотук с всички мантри за реформи по сектори, които така и никой не е виждал...
- И аз не съм видяла. Реформата трябва да се поиска отвътре. А как да се поиска отвътре, като на някой така му е изгодно. Това са факти. Има интереси нещата да са точно такива, каквито са.
Системата за настаняване в психиатрични заведения също буди интерес. Пациентът трябва доброволно да постъпи, което е труднопостижимо предвид естеството на заболяването. Другият вариант е принудителното му хоспитализиране, но то често е постфактум след вече изключително обострено и опасно състояние, в което може да извърши всичко.
- Да, психиатричните пациенти могат да се лекуват на доброволен принцип, т.е. ако пожелаят, съгласят се и активно потърсят помощ. Има и недоброволен начин на лекуване, който е описан в Закона за здравето. Известно ми е, че много лечебни заведения отказват такива хоспитализации. Казват на пациентите и на техните близки "ама той трябва да се съгласи". Отново нещата опират до пари, това е.
Сякаш цялата процедура е на базата на "след дъжд качулка". Един психичноболен трябва да стане опасен, за да бъде лекуван. Превенция няма.
- Не е нужно да е установен състав на някакво престъпление, може човек да заплашва, за да бъде определен като обществено опасен. Това е преценка на съда. Но няма превенция, да. Няма центрове за дневна грижа, няма психо-социална рехабилитация. За всичко това може да попитате националния консултант проф. Вихра Миланова. Нека обясни 15 години какво е направила. Имаше хубава програма за психично здраве 2004-2012, която не се осъществи, следващите не се приеха. Имаме Българска
психиатрична асоциация, председателят ѝ е медицински управител на онова кошмарно лечебно заведение на Сточна гара. Какво са направили? Освен да водят лични битки с мен, защото вадя на показ тези неща.
Чак е странно, че се задържате на този пост толкова време, след всичко, което говорите. Държавата не обича инакомислещи.
- Да, много хора се чудят как се задържам. Причината е много прозаична. Това "ветровито" място не е привлекателно първо като локация, като пациенти, като контингент, с който се работи. Срещу скромната сума от 2096 лева, след 25 години като директор. Кой ще дойде на това място?
За тези 25 години колко политици дойдоха на това място? Не е лъскаво, няма ленти за рязане, не става за снимки с пациентите.
- Като имат близки, идват. За този период са идвали веднъж покойният д-р Миньо Вичев, зам.-министър по времето на Десислава Атанасова и веднъж Светлана Йорданова, настоящият зам.-министър на здравеопазването. Никой не го интересува. Те затова и не влизат в колизия с Миланова (бел.ред. националният консултант проф. Вихра Миланова)
Говорейки за политиците, не е ли много по-страшно да си непочтен, недостоен, лъжец, крадец, отколкото да си например психичноболен? От едните ни е срам и ги крием, а другите безкрайно търпим.
- Болните ги клеймим, а тези, които са неморални, са приемливи. За мен лично това е много по-страшно, отколкото да си болен. Болестта е нещо, което ти го праща Бог. Българинът забравя, че това може да влезе в неговата къща. Тогава нещата изглеждат много по-различно. Но да бъдем неморални и безчувствени, това е наш личен избор. Отговорността е изцяло и само наша. За мен за неморалното поведение, за липсата на съчувствие, за липсата на съпричастност, няма никакво оправдание. За мое огромно съжаление аз виждам липса на съчувствие и съпричастност, вкл. в мои колеги. За мен да изпратиш един пациент в болница като нашата, която няма елементарни условия, до която Бърза помощ не идва по личното решение на г-н Гелев, защото не сме му приели "лудия" предната вечер. Това за мен не е човещина. Мен не ме интересува, че не е идвал министър. Интересува ме, че колегите, които изпращат тук пациентите си, не са идвали, и не знаят къде ги пращат или много добре знаят, но не им пука. Това ме вбесява. Знаете ли колегите от другите болници какво казват на пациентите: "Ще те пратя в Курило, ако не слушаш". Когато пък приемат наши пациенти ги наричат "оня от Курило", "лудата от психиатрията". Мои колеги си измислят откровени лъжи, за да изпращат пациенти при нас. Истинската причина за едни такива действия е да не си развалят отношенията с академичните клиники, защото те ще се разсърдят, че им се праща тежкоболен пациент. По същия начин с "хайде, добре, за да не си разваляме отношенията" едва се съгласиха от Пета градска болница преди време да приемат мой пациент с тежка анемия, тъй като според лекарите там чувал гласове. Какви отношения да разваляме, ние да не сме любовници. Нашата работа е да се борим за живота на един човек, макар и такъв чуващ гласове.
Къде отиват пациентите, след като излязат оттук?
- На улицата.
Всичко казано дотук води към сериозна опасност от големи инциденти, подобни например на масовите убийства, редовно извършвани в САЩ. Каква е вероятността тук да се случи такова нещо и не е ли цяло чудо, че досега не се е?
- Има вероятност, разбира се. Ние не сме минимизирали рисковете от такива инциденти. Това че досега няма инцидент с много жертви си е чудо, чист късмет. Но малко ли беше това, което се случи например в Нови Искър наскоро...