Преди точно 30 години площадът "Тянанмън" в Пекин потъва в кръв. Трябва ли да почитаме и днес паметта на жертвите от 4 юни 1989? Гледайте напред, забравете миналото – казват някои. Но те дълбоко грешат.
Спомняме си за 4 юни, защото тогава Зиянг Циелян е бил само на 17 години. И днес е на 17. Той завинаги ще си остане на 17. Защото мъртвите не остаряват.
Спомняме си за 4 юни, защото изгубените души, които преследваха Лю Сяобо чак до неговата смърт, ще преследват и нас самите, докато сме живи.
Спомняме си за 4 юни, защото отражението на огъня върху щиковете на автоматите е нещо, което човек никога не може да забрави. Дори и да не го е видял с очите си.
Спомняме си за 4 юни, защото този ден ни показа истинската същност на Китайската комунистическа партия.
Спомняме си за 4 юни и заради обикновените работници, които загинаха. Имената на повечето от тях днес са забравени. Защото всъщност никога не сме ги знаели. Но ние ще ги запомним като хора. И ще запомним, че никога не сме знаели имената им.
Спомняме си за 4 юни, защото този ден крие както най-лошите, така и най-добрите страни на Китай.
Спомняме си за 4 юни, защото на този ден бяха избити стотици хора. И това не беше някаква тайна операция или нещастен случай. Не беше и контрареволюционно въстание. Споменът за този ден не е мъртъв. Нито пък е измислен. 4 юни 1989 беше жестока кървава баня.
Спомняме си за 4 юни, защото това е единственият известен случай, при който една нация посяга сама на себе си, както казва китайският професор Фон Лиджъ.
Спомняме си за 4 юни, защото искаме да знаем какво си спомнят днес войниците, които са убивали. Очевидно на път за площада някой е промил мозъците им, за да могат да изпълнят смъртоносната заповед. И те са жертви. Не знаем какви мисли са ги измъчвали тогава. Но си спомняме за този ден, защото много искаме да узнаем и това.
Спомняме си за 4 юни, защото активистката Динг Цзлин още е жива. Но нейният син беше един от убитите. Когато днес 82-годишната жена напуска дома си, полицаи в цивилни дрехи я следват по петите. Нима са загрижени за нейната сигурност? Не, загрижени са за сигурността на държавата. Да, това е истината за Китай: режимът на тази страна - със 100 милиарда юана БВП и двумилионна армия - се пази от една 82-годишна старица, от нейните мисли. Не бива да го забравяме.
Спомняме си за 4 юни, защото споменът ни прави по-добри. Да почитаме паметта на жертвите е в интерес на всички нас. Когато политиците говорят за "интереси", те имат предвид материалните интереси. Но моралните са също толкова важни - дори много повече.
Спомняме си за 4 юни, защото той е повратен исторически момент за една пета от населението на света. Преломен момент по един път на развитие в тревожна посока. Надяваме се, че този прелом не е бил пагубен за целия свят. Но все още не знаем. Предстои да разберем.
Спомняме си за 4 юни, защото ако не си спомняхме, нямаше да имаме ни най-бегла представа за всичко това. Щяхме ли да можем да си го представим? Не, нямаше.
Спомняме си за 4 юни, защото има хора, за които е важно да си спомняме за този ден. За тях това е утеха.
Спомняме си за 4 юни, защото има и хора, които не искат да си спомняме. Те искат да забравим този ден. Защото забравата им помага. Помага на партията им да държи властта. Що за извратена игра! Единственият възможен път да се борим срещу тази сила е именно този: да съхраняваме спомена за онази касапница!
Спомняме си за 4 юни, за да не забравяме как китайското правителство лъже - самото себе си и другите. То твърди, че китайският народ отдавна вече е "осъдил правилно контрареволюционното въстание на площад Тянанмън през 1989 година". Но на този ден полицаи в цивилни дрехи не допускат хора до площада. Защо? Полицейското присъствие показва, че режимът не вярва на събствените си лъжи.
Спомняме си за 4 юни, защото подобни събития ни разтърсват трайно. Дори и да искаме, пак не бихме могли да забравим.