Втора част: 20 години Путин в Кремъл – втора част: Как Борис Елцин разпозна своя приемник на прага на новия век? Върви ли Русия от разпад на страната по времето на Елцин към разпад на демокрацията в епохата на Путин? Ще намери ли сили Путин да повтори уникалния за Кремъл жест на оттеглянето на Елцин през 2024 г? Може ли непотопяемият президент Владимир Путин да потопи бъдещето на Русия?
„Ние бавно запрягаме, но бързо караме“, казваше покойният руски президент Борис Елцин. На фона на растящите протести в Русия срещу неговия приемник Владимир Путин мнозина политически анализатори се питат: Запрегна ли недоволството и накъде ще поведе То страната? Въпросът какво ще се случи през 2024 г., когато сегашният президент изпълни поредния си мандат, става все по-актуален. Путин вече 20 години е на власт и играта ту президент, ту премиер става отегчителна дори за симпатизиращата публика.
Бившият руски премиер Виктор Черномирдин, който четири пъти беше председател на руското правителство, беше автор на редица политически афоризми. „Думали как лучше, получилось как всегда“, казваше той – Мислехме го за по-добро, а се получи както винаги. Сбърка ли Борис Елцин, когато посочи неизвестния в политическите среди офицер от КГБ Владимир Путин за свой приемник? Наистина ли вярваше, че този човек ще обедини Русия?
„У нас каквато и партия да направим, все КПСС се получава“, шегуваше се Черномирдин. Така изглежда се получава и с лидерите. Както с вица за самоварите. Какъвто и либерал да изберете, накрая все консерватор се получава. Не е щастлива съдбата на пророците и в Русия. Лидерската партия „Наш дом Русия“ на шегобиеца Черномирдин слезе от политическата сцена след края на собствената му кариера, която за него завърши като посланик на Русия в Украйна.
Когато в навечерието на 2000-та година, на прага на новия век Цар Борис се реши на нещо нечувано и подаде оставка, никой не можеше да повярва. Това не е правил доброволно нито един стопанин на Кремъл. Путин спечели президентските избори през 2000-та с 53 % на вълната на надеждата. Държавата се разпадаше, армията се разпадаше, президентът губеше власт. Властта, която през октомври 1994 г. се търкаляше по улиците, през 1999 г. отново се въртеше в спиралата на хаоса. Съветите на Вашингтон и приятеля Бил /Клинтън/ вече не бяха главната опора на алкохолизиращия се Елцин, който след американските бомбардировки в Сърбия вече не вярваше в мира между Статуята на свободата и руската мечка.
„Този човек ще обедини Русия“, заяви Борис Елцин, като посочи своя приемник – Владимир Путин. Защо обаче все по-малко руснаци вярват, че това е Спасителят. Някои наблюдатели твърдят, че ранният Путин, условно да го наречем Путин – 1, е бил либерал, а късният Путин, да го наречем – 2, се е превърнал в консерватор. Всъщност логиката на властта е такава, че добрият цар накрая става лош. Даже в приказките, които свършват с „…и заживели щастливо“.
Русия имаше своя щастлив 10-годишен период, когато цените на петрола вървяха нагоре и президентът Путин по кремълски справедливо и без особена съпротива раздели олигарсите на „добри“ и „лоши“. Добрите ставаха домашни любимци, а лошите имаха различна съдба. Някои, като например вездесъщият олигарх от елциновите времена Борис Березовски, си отидоха по странен начин от този свят в Лондон. Други, като създателя на Независимата телевизия Владимир Гусински, избраха доброволното изгнание в Израел. Трети, като нефтения магнат Михаил Ходорковски, не успяха да се пречупят навреме и отбиха вината си в затвора. Всички те имаха общ порок – богатството, натрупано по не най-добрия начин. На тяхно място дойдоха други олигарси, които си знаеха мястото и не искаха да седнат на чуждо. Вече е в политическата христоматия знаменитата фраза на Елцин на масата в Кремъл преди да смени поредния премиер: „Неправилно сте седнали“, казваше той. И ги подреждаше по своя нов начин. Приемникът му бързо усвои тази формула – всеки трябваше да си седне на мястото, определено обаче от Кремъл.
По времето на Елцин олигарсите поискаха властта. Ти стой в Кремъл, ние ще управляваме, убеждаваха го те. Когато поискаха да повторят същото по времето на Путин, това се оказа фатално. Новият президент, Приемникът, обаче предложи да се разделят мухите от кюфтетата – политиците отделно, бизнесмените – на другата маса. Който се опита да ги смеси, стъпи на волтовата дъга на властта. Някои олигарси с провинения, но по-прилично поведение трябваше да преминат през очистително изкупление. Като постоянно пребиваващият в Лондон Роман Абрамович, който така изкара два мандата и като губернатор на Чукотка.
Президентът Владимир Путин смени тактиката на войната в Чечения. Той отслаби протекцията на Москва, като прехвърли повече права на местния лидер Рамзан Кадиров. Чечения получи повече свобода с цената на лоялност. Управлението на републиката от самите чеченци спря гражданската война, която възпали уахабизма и сепаратизма в Кавказ и причини тежки щети на федерацията.
На самозабравилите се губернатори, които бяха недосегаеми като сенатори в горната камера на парламента, президентът предложи друга сделка. Който иска да управлява, да си стои в губернията. В Москва ще заседават представители на губерниите и областите, които ще назначава обаче … Кремъл. Съгласните губернатори влязоха в новата партия на властта „Единна Русия“. Несъгласните отпаднаха, а най-разпасалите се преминаха през Следствения комитет на Русия. Реформата на политическата система превърна скромния либерал от КГБ в хибриден консерватор, който се опита да възроди едновременно носталгията по империята и бившия Съветски съюз. Така „бели“ и „червени“ получиха удовлетворение в подножието на Мавзолея на непогребания вожд на световния пролетариат Владимир Ленин.
Вярно е, че Путин е първият кремълски вожд, работил в чужбина. В замяна на либералната си политика Русия получи влиятелна роля в Съвета на Европа, Световната търговска организация, достойно място в Г-8 и Г-20…
На руските граждани президентът Владимир Путин предложи нов обществен договор – по-добър стандарт срещу по-малко свобода. В името на просперитета на страната. Изглеждаше приемливо. Даже когато медиите преминаха в „свои“ ръце.
И кому всъщност беше изгодно това? Тогава вече стана съвсем ясно, че президентът вече иска властта заради самата власт. Защото няма друг избор на фона на засилващия се натиск от Запада и влошаващата се политическа среда в Русия. Именно тогава Путин стесни кръга. Само най-близките бяха допуснати до Тялото. Тогава стана ясно, че третият руски път на демокрацията и пазарната икономика се приближава отново до автокрацията. Тази път руснаците нямаха избор, освен да повярват, че президентът, който спаси страната от разпад, ще я удържи срещу завърналия се стар враг. Който не вярва, днес е на улицата на разрастващите се протести.
Трябва да признаем, че все пак изборът на Елцин едва ли е бил случаен. През 1996 г. непознатият в политическите среди заместник-кмет на Санкт Петербург Владимир Путин е поканен в Кремъл. Длъжни сме обаче да кажем, че той не бе случайна фигура и в старата руска столица, първо като съветник по чуждестранните инвестиции и след това заместник на кмета на Санкт-Петербург Анатолий Собчак – едно от знаковите лица на перестройката от времето на Михаил Горбачов.
ИЗКАЧВАНЕТО
В Кремъл Путин зае първоначално второстепенни, но неслучайни контролни постове. През 1997 г. той стана заместник-ръководител на кремълската администрация при Борис Елцин. През 1998 г. – директор на Федералната служба за сигурност. През март 1999 г. – секретар на руския Съвет за сигурност, а на август, същата година, стана премиер. Едва ли човек без качества би могъл да изкачи такива стръмни върхове във властта в един от най-загадъчните властови лабиринти в света за броени месеци. Политическият алпинист вече 20 години е на върха. Той едва ли ще може да достигне рекорда от 49 години на власт на Фидел Кастро, но престоят му в Кремъл е уникален за най-новата история на Русия. Той управлява повече от Брежнев и от Андропов, Черненко, Горбачов и Елцин, взети заедно. Най-трудно достижимият световен рекорд на управление обаче е на английската кралица Елизабет Втора, която е на власт вече 67 г.
Някои наблюдатели твърдят, че конфронтацията със Запада е превърнала Путин от либерал в консерватор, дори реакционер. Някои смятат за повратна точка „оранжевата“ революция в Украйна през 2004 г., други посочват нахлуването на западните съюзници в Либия през 2011 г. Други смятат за ключова речта му в Мюнхен през 2007 г. с остри критики към САЩ.
Всъщност е трудно да се каже кой сбърка. Борис Елцин в избора си през 2000-та година или Западът, който не успя да убеди Владимир Путин и неговата Русия в приятелските си намерения. И как можеше да стане това на фона на настъплението на НАТО на изток и цветните революции в „близката чужбина“ на Русия. Сближаването с Китай, Венецуела, войната с Украйна и анексията на Крим през 2014 г. може и да приличат на припряно местене по шахматната дъска, но всъщност са част от дългосрочна стратегия в политическата еволюция на Путин-2 – либералът, който в обсадената крепост се превърна с консервативен патриот в името на Русия. Неговата Русия.
Автор: Валери ТОДОРОВ