На 1 октомври трима народни представители от ГЕРБ внесоха законопроект с предложение за поправка „Джок Полфрийман“ в НПК в защита на неизбираемата кандидатура на Иван Гешев за главен прокурор. Това налага някои предварителни бележки от неюридическо естество, поради изцяло политическия характер на инициативата.
Развихряне на предизборните страсти
По стечение на обстоятелствата предизборната кампания за местна власт и финалният етап от процедурата по избор на нов главен прокурор съвпаднаха във времето. И докато кой ще бъде кмет на съответната община през следващите четири години е по-скоро локален въпрос, то кой ще олицетворява наказателната политика на държавата през идните седем е национален проблем от критично значение за всеки български гражданин. Такава обстановка благоприятства за катализиране на най-низки страсти и техните проявления ни заливат от сутрин до вечер.
Кандидатурата на г-н Иван Гешев е незащитима по обективни критерии. Нравствените и интелектуалните качества на номинирания биха могли да предизвикат спор, но професионалната му непригодност е част от най-новата история на прокуратурата. За повече от половин десетилетие липсва обвинителен акт на г-н Гешев, потвърден с влязла сила присъда[1]. Този факт е нарочно удостоверен от Комисията по атестирането и конкурсите към Прокурорската колегия към Висшия съдебен съвет. Стигна се дотам председателят на Върховния касационен съд да изрази в писмо тревога от забулената в мистерия професионална пригодност на Гешев. Самият кандидат веднъж призова тези, които очакват от него да е компетентен, да се заемат с нещо друго, а след това декларира в национален ефир, че макар и професионално непригоден, е получил максимална оценка за професионална пригодност от ВСС и счита случая за изчерпан.
Внесеното предложение за поправка „Джок Полфрийман“в НПК бележи края на една истерия, изцяло инспирирана от настоящия главен прокурор Сотир Цацаров под надслов „Защитници на убийци не искат Иван Гешев“. Едва ли този сюжет е режисиран. Слаб е този режисьор, който е достигнал само до ниво хорове клакьори да заглушават обективния факт на професионалната непригодност на номинирания. И в паниката да търси ескалация на общественото напрежение до степен на повсеместна неадекватност. Както е известно от класиката, проблемът с интригите е, че до последно не е известно кой на чия страна е и често вдъхновителите падат жертви на собствените си недообезпечени интелектуално планове.
Ако не съществуваше казусът „Джок Полфрийман“, то той щеше да бъде измислен. „Защитници на убийци не искат Иван Гешев“ лесно може да бъде заменено със „защитници на трафиканти, педофили, олигарси, дедесари, престъпници-цигани, комунисти, нацисти, фашисти, национални предатели“ и така до безкрай…
Предсрочното освобождаване не е присъда, нито я отменя
Условното предсрочно освобождаване на Полфрийман представлява рутинна процедура на проверка на факти и нищо повече. Неин обект не е престъпление, а изтърпяване на наложено наказание, което при наличие на определени предпоставки може да се редуцира под условие. В този смисъл тази съдебна процедура не изследва и не влияе върху адекватността на вече наложеното наказание, респективно върху преценката за справедливото му индивидуализиране по вид и размер.
За неизкушените от наказателното право и процес е добре да се припомни, че правдата е лимитирана в текстовете от общата и особената част на Наказателния кодекс, а компетентността и независимостта на съда гарантират справедливостта на наказанието. На освободената от ограниченията на закона идея за справедливост са посветени философията и религията (процесуалната е ограничена в рамките на установените по делото факти, които законът приема, че са относими към разглеждания случай). Що се отнася до уличното правосъдие, раздавано под благосклонния поглед на политическите лидери, то нанася щети на всички и е правило, че винаги изхвърля от борда тези, които са си наумили да стигнат далече точно на този кораб.
Правните абсурди
На 1 октомври трима народни представители от ГЕРБ внесоха законопроект с предложение за поправка „Джок Полфрийман“ в НПК в защита на неизбираемата кандидатура на Иван Гешев за главен прокурор, защото са в паника и защото нямат представа от наказателен процес. В следващите редове ще се спра накратко на правната абсурдност на инициативата.
В последното сериозно научно изследване, посветено на наказателния процес, Никола Манев изрично акцентира:
„Отдавна е известно, че в развитите държави правосъдната политика не може да бъде успешна, ако не е политика на „малките крачки“, която да даде в резултат закони, за които може да се предположи с граничеща със сигурност степен на вероятност как ще бъдат приложени на практика. Напълно се изключват при това в законодателния процес методът на пробата и грешката и методът на експеримента “.[2]
В законопроекта на ГЕРБ има само едно своеобразно „угаждане“ волята на поръчителя, без да се гледа нито за системата на наказателнопроцесуалните норми в НПК, нито на техния дух, а най-малко за обществената полза и защита и гарантиране правата на гражданите в наказателния процес. Надхвърля се и отреченият метод на пробата и грешката и експеримента, защото дори тогава има мисъл за резултат и последици. Непознаването на закона и неговия дух води до идеи за промени в него, които са извън неговия смисъл и приложение.
Двуинстанционното производство по условно предсрочно освобождаване приключва с определение на квазивъззивния съд, който изследва само факти и обстоятелства във връзка с поведението на осъдения в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода – чл. 440 от НПК. Това производство неслучайно се нарича според правнотехническата терминология “частно”, защото не се занимава с въпросите, свързани със същинския наказателен процес – извършено ли е престъпление, подлежи ли извършителят на наказание и какво да бъде то.
Съвсем друга е правната природа на производството по възобновяване на наказателни дела по глава тридесет и трета от НПК – чл. 419 до 426, за която законодателят е предвидил само Върховният касационен съд да е компетентна инстанция. Лицата, които могат да искат възобновяване са окръжен прокурор, военен прокурор, ръководител на специализирана прокуратура и главен прокурор. Основанията за възобновяване са изчерпателно изброени в чл. 422, ал.1 от НПК. Възобновяване е допустимо, когато:
1.някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински – става дума за неистински доказателства, чиято неистинност е установена с влязъл в сила съдебен акт и не касае производството по предсрочно освобождаване;
2.съдия, съдебен заседател, прокурор или разследващ орган е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство – това престъпление трябва да е станало известно след приключване на производството, чието възобновяване се иска и не касае производството по предсрочно освобождаване;
3.чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото – тези обстоятелства трябва да са толкова съществени, че да могат да променят изхода на делото и не касаят производството по предсрочно освобождаване;
4.с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото – трябва да е влязло в сила и изрично да е посочено, че решението на националния съд нарушава Конвенцията, и не касае производството по предсрочно освобождаване;
5.са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 по съдебни актове по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5, както и по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната – съществените процесуални нарушения са допуснати в хода на наказателното производството и не касаят производството по предсрочно освобождаване;
6.е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело – за престъплението, за което екстрадицията е допусната– тази хипотеза също не касае производството по предсрочно освобождаване.
На практика най-често главният прокурор иска възобновяване по т. 5 по отношение на осъден за престъпление от общ характер, ако с влезлия в сила съдебен акт не е бил освободен от наказателна отговорност и не му е било наложено наказание по чл. 78а НК.[3]
В законопроекта на депутатите от ГЕРБ се съдържат и мотиви, които нагледно демонстрират липса на представа за наказателния процес. Твърди се, че определенията за условно предсрочно освобождаване „формално“ не подлежали на възобновяване. Какво се има предвид, не смея да гадая, но неформалният подход изглежда иманентно присъщ на законотворците.
Определението, решението и „бисерите“ на депутатите
Привежда се значимият аргумент, че по някои въпроси, свързани с изтърпяването на наказанието по чл. 306 НПК, съдът се произнася с определения. Това наблюдение заслужава доверие, но то няма никаква връзка с обхвата на разпоредбата за възобновяване, която е обект на неформалния подход на законотворците, а именно чл. 419, ал. 1 от НПК.
„Този подход не е случаен – продължават вносителите, тъй като въпросите, които са предмет на тези актове, съставляват съществена част от наказателния процес. Считаме, че същият подход би следвало да важи и за УПО.“[4] С други думи, депутатите не се вълнуват, че УПО е извън основанията за възобновяване по наказателни дела. Те не си правят труда дори да изменят основанията, верни на неформалния подход, а директно предлагат една норма, която на практика е извън НПК. Главният прокурор, в случай че внесе искане за възобновяване по внесения законопроект от ГЕРБ, ще се изправи пред ситуацията отново да юрне тримата от ГЕРБ или подобни на тях да сътворят и основание, с което искането да се превърне в законосъобразно.
След като вече са решили въпроса, законотворците не се стърпяват и да предложат истински „бисери“ в мотивите на законопроекта – „създаването на съдебна практика от ВКС ще способства и за еднаквото и правилно приложение на института на УПО“. И още – „при настоящата редакция по тълкувателен път също може да се изведе, че въззивният акт по чл. 440 от НПК има характер на решение и подлежи на възобновяване“. Перлата в прилагането на неформалния подход обаче принадлежи на следното изречение – „предвид горното, независимо как въззивният съд е наименувал акта си в процедурата по УПО, последният има характер на решение, а не на определение“.[5]
Тези дни излезе и мнението по този въпрос на един от водещите специалисти по наказателно право у нас – Ива Пушкарова, към което се присъединявам. С оглед намерението на правосъдния министър да превръща производството по УПО в триинстанционно, без да държи сметка на закона, тя твърди:
„Има причини процедурите по предсрочното условно освобождаване да не са триинстанционни. Не виждам нещо да налага преосмислянето им. Предвид правомощията на касационната инстанция не виждам и какво съществено ще се промени с включването ѝ, освен да се покачи натоварването ѝ и да се удължи самата процедура, с всички рискове за качеството на правосъдието. Министърът дължи солидни аргументи за идеята си, ако тя е сериозна. Презумптивното недоверие в инстанциите по същество обаче е неоснователен, неприемлив и политически опасен аргумент.“[6]
Накрая неизбежно трябва да се изрази една обща тревога от развитието на процесите в България, които бележат номинацията по избирането на нов главен прокурор. Прокуратурата и изпълнителната власт, както и политическите лидери се включват в синхрон относно публичен линч за елитни съдии, само за да обслужат тезата за добрата прокуратура и лошия съд. Даниела Доковска обърна специално внимание в изрично обръщение. Законодателната власт се държи като сляп изпълнител на внушенията в същата посока, само и само да се сложи в услуга на идеята за прокарване на обществено неприемлива и професионално непригодна кандидатура за нов главен прокурор. Всичко това унищожава устоите както на правовата държава, така и идеята за държава-членка на ЕС въобще. Крехките достижения на тридесетгодишния преход се заличават безпардонно. Това е истинският дебат днес, всеки друг е второстепенен.
Автор: Стефан Гайдарски, Defakto.bg
Авторът е адвокат в Софийската адвокатска колегия
[1]http://www.vss.justice.bg/root/f/upload/24/doklad-kak-kp.pdf Видно е, че за периода от 2006 г. до 19.07.2016 г. по обвинения на Гешев има 233 влезли в сила съдебни акта. Липсва информация за периода от февруари 2014 г., когато е разпределен в спецпрокуратурата, до настоящия момент за резултатите от неговата работа.
[2] Манев, Н. „Развитие на реформата в наказателния процес“, 2018, Сиела, с. 212.
[3]Шекерджиев, Кр. Помагало по наказателно процесуално право. Възобновяване на наказателни дела, с. 450.
[4] https://www.parliament.bg/bills/44/954-01-74.pdf
[5] Пак там.
[6] https://iconomist.bg/100254