Случаят със забравената пациентка на скенера в болницата на Павликени едва ли е изненадал някого в многострадалната ни родина. Извън драмата за близките на 70-годишната жена, които разбираемо са изпаднали в паника, ние можем да направим хладнокръвна и пряка връзка между случая и цялостното състояние на обществото ни.
Да, всички ние сме забравени на скенера. Каквото ни кажат, приемаме го. Когато ни го кажат - правим го. Който и да ни го каже - изпълняваме. Стига да звучи като "голям началник". Лежим си на персоналните скенери и чакаме някой да каже "готов си, обличай се". Ако си мълчат, чакаме. Можем до безкрай.
Шестте часа на женицата от Павликени, чакала заветното "готово, ставай", нищо не са. Защото "големците" знаят защо мълчат и кога да кажат нещо. Щом не казват, значи имат причина. Лежим и чакаме. Те със сигурност знаят какво става. Те имат план. Затова мълчат. Част от плана е.
Да си лежим на скенера всъщност не е толкова лошо. Не правим нищо, защото има кой да го направи. Не мислим нищо, защото има кой да мисли - ние със сигурност няма да го измислим, както онези биха го измислили. И допреди 30 години ни казваха да не берем грижа, защото не е наша работа, а има кой да мисли - онези от портретите в коридорите.
Същото е и днес. Излиза "големецът" по телевизора и започва да се кара, защото му се бъркаме, а това и онова не са наша работа, а негова. Той знаел как, а пък ние, ако продължаваме да питаме, ще му счупим държавата. Сякаш тя му е пластмасовата пожарникарска кола от стрелбището на селския събор.
Лежим на скенера и чакаме собствената си диагноза. Подозираме, че сме идиоти, но е хубаво да ни го кажат така някак с по-купешки думи.
Лежим и чакаме. А те ни забравили.
И си тръгнали.