Анализ на писателя и активен гражданин Манол Глишев:
Защо демократите се самоизяждаме? Много е просто. Не, не е защото умните хора трудно се били водели. Всъщност действително умните хора лесно се водят, защото са ориентирани към постигане на успех. Трудно се водят полуумни. Ние, българските демократи, сме полуумни. И лесно се оставяме мутрите да ни скарат. Както тия дни излезе публикация - БКП още през май '89-а е имала разработен сценарий за разбиване на доверието между активните граждани. Но това е история, а искам да говоря за настоящето.
Самоизяждаме се, защото само помежду си можем да разговаряме. Истината е, че дори когато най-мазният партиец от "Кърниградска" и най-вмирисаният неформал от "Кроса" се скарат, те пак имат повече общо помежду си, отколкото с грозноглупавите, дето паве са виждали само насън. Караме се помежду си, защото не сме много умни... и защото помежду ни вече има един негласен консенсус, че все пак между нас може да има разговор, дори и с крясъци. Докато със средностатистическия български кретен, който не може да си представи света без корупция, сръбско и някоя от мафиотските партии, просто не може да се разговаря. Знаем го. Знаем, че ние нямаме какво да си кажем с обикновения, нелош човек, наш сънародник, който вече е направил безумния избор за БСП, ГЕРБ, ДПС или ВМРО. И затова се затваряме помежду си, а предателствата, неуспехите и посредствеността на нашите лидери ни карат да се дъвчем едни други.
Това трябва да се разбере. Ние сме една кръв. Ние сме останките от онази буржоазия, която бяха дядовците и бабите ни преди '44-а. Не сме аристократи, не сме принцове. Дребни риби сме, разнебитени сме, изнервени сме и свикнахме с неуспехите. Мутрите имат основание да ни се подиграват. Това е лошо. Но е истина.
Веднъж разбрана, тази истина може да се превърне в сила. Можем да отхвърлим досегашните лидерства, симпатии, полуистини и посредствеността на собственото си потиснато мислене. Можем да повишим стандартите си и да изискваме повече и от себе си, и от всеки, който пожелае да ни бъде лидер. Можем да кажем: стига компромиси. Нямаме вече шанс за бързи победи. Но можем да си спечелим пространство за дишане. Можем да се превърнем в действителна общност. Можем да изоставим мъртвите партийки и яловите интелектуалци, за да започнем да си говорим на улицата, в кафенетата, в парковете, в читалищните зали. Можем да си дадем сметка, че и днес, както в 1990, противникът на България е старата ДС. Няма място за дипломация с БСП, ГЕРБ, ДПС, ВМРО и мюретата им. Зад тях е Русия, а Русия е чудовищна, както винаги. Тези изроди се издържат с криминални дейности и с тях трябва да се занимае съдът. За да се стигне до това, ние трябва да имаме власт.
Да мислим за това. Не кои са последните клюки от коридорите на партийната централа, а как нашата прослойка да стигне до властта и да я задържи, за да промени България. Имаме нужда от воля. Воля за живот, воля за облик и воля за власт.
Между другото, ако мислим така, ще стигнем до два извода:
- първо, рано или късно онези сънародници, с които нямаме какво да си кажем, ще започнат пак да се присламчват към нас;
- второ, взимането и задържането на властта на първо време няма да ни бъде позволено с мирни, законни средства.
За умния и толкова е достатъчно.
Красотата ще спаси света, но в нужния момент истински красивата гледка биха били не хиляда симпатични млади семейства и усмихнати възрастни хора с кученца и велосипеди, а близо двайсет хиляди интелигентни, но разгневени мъже в центъра на София. Не бъркайте красотата с безпомощност. И определено не си задавайте въпроса "ама с какво ще сме по-различни от лошите". Този, който се самозащитава, винаги има морално предимство, а от над седем десетилетия ние сме нападнатата част от българите. И си спомнете, че истинският химн на България е "Шуми Марица". Той по право принадлежи на нас, а не на псевдонационалистчетата.
За друг, неизборен тип промяна ни трябват три процента много активно население. Три.
Оттам нататък имаме тема за още по-сериозен разговор.