Дали забрадката не е всъщност "измислена традиция", каквито са шотландските полички и женската носия "дирндл" в Австрия и в Южна Германия? Това би обяснило огромния успех на този аксесоар, пише проф. Пинк в "Ди Цайт".
Бурни дискусии предизвика решението на Административния съд в Хамбург да позволи на 16-годишна ученичка в техникум да ходи на училище изцяло забулена. Същевременно в съседната германска провинция Шлезвиг-Холщайн Зелените блокираха едно решение за забрана на пълното забулване в университетите.
Бившият председател на Зелените Джем Йоздемир обаче е на друго мнение. За пълното забулване той казва: "Целта е жената да стане невидима в публичното пространство. Защо? Да не би мъжете да се нахвърлят върху ѝ като животни? Извинявам се, но за мен това звучи неубедително." Неговата колежка от партията на Зелените Валери Вилмс споделя мнението му. Тя твърди, че пълното забулване не бива да се смята като част от правото на религиозна свобода, защото то има за цел да потиска жената.
Кратка история на забулването
Председателят на Кюрдската общност в Германия Али Ертан Топрак припомня, че изобщо не съществува религиозна аргументация за това децата да носят забрадки или жените да забулват цялото си тяло. За същото в обширна статия в "Ди Цайт" пише и професор Йохана Пинк, преподавателка по история на исляма във Фрайбург. Тя припомня, че през 7 век, когато е съставен Коранът, външният вид на жената и облеклото ѝ не са централна тема. Едва в по-късната епоха ислямските духовници започват да водят дискусии за покриването на женското тяло: кои точно негови части в какви ситуации и пред какви хора трябва да бъдат невидими: "В присъствието на мъже извън семейния кръг обикновено трябва да се покрият лицето, ръцете и стъпалата."
Но тогавашните дискусии между тълкувателите на исляма, според нея, нямали особено значение, а повечето мюсюлманки и мюсюлмани нито знаели за тях, нито пък се интересували. Професор Пинк обяснява, че правилата за женското облекло били пряко свързани с традициите и моралните възгледи в различните региони, населени от мюсюлмани: в обществата в Близкия изток и Южна Азия за жените било обичайно да покриват главите си и да носят дълги роби, но това не важало за мюсюлманките в част от африканските и югоизточноазиатските страни. Всъщност, уточнява авторката, вариантите на женското облекло винаги са били многобройни и са се предопределяли преди всичко от традицията и от социалното положение - а не толкова от религията.
"Едва реформаторските движения (в исляма - б.ред.) през 19 и 20 век започват да настояват за "благочестиво" облекло в съзвучие с исляма, като критиката първоначално се насочва главно срещу откритите коси и непокритите рамене, колене, камо ли пък гърди. Тук, впрочем, се получава припокриване с моралните представи на тогавашните християнски мисионери и на колониалистите, които също смятат, че порядъчните жени трябва да носят дълга пола и затворена блуза", пише авторката и изрично подчертава, че "ислямската забрадка" като популярен и очебиен знак за религиозна принадлежност се появява чак през 19 век.
Защо тогава тъкмо забрадката се превръща в извор на мюсюлманска идентичност за жените от тази религия? - пита професор Йохана Пинк в публикацията си, посветена на забрадките, фереджетата и бурките. "И защо днес тъкмо женското облекло - а не мъжкото - разпалва толкова много копнежи, страхове и осъждане? Та нали ислямските източници и тълкуванията на духовниците дават достатъчно указания и за мъжкото облекло, например - за предимствата на тюрбана? Тълкувателите на исляма оказаха отчаяна съпротива срещу решението на правителството на Османската империя, което през 1820-те години отмени тюрбаните и на тяхно място въведе модерните и патриотично натоварени фесове. През 1925 година Ататюрк пък прокара закон, с който отмени старомодните, патриотарски фесове и ги замени с европейски шапки. Днес мюсюлманите носят тюрбани само на определени места, обикновено натоварени с мистика. Салафитите пък пропагандират такето - шапката, която те приписват на Мохамед. Независимо от това мнозинството мъже, изповядващи исляма, във всекидневието не носят нито едно от тези неща - и въпреки това никой не ги обвинява, че не са истински мюсюлмани", пише авторката на обширната статия в "Ди Цайт".
По-нататък тя поставя и един предизвикателен въпрос: А дали пък забрадката не е всъщност "измислена традиция", каквито са шотландските полички и женската носия "дирндл" в Австрия и част от Южна Германия? "Това би обяснило огромния успех на този аксесоар. Защото "измислената традиция" напомпва идентичност, създавайки у своята носителка чувството, че е част от едно общо минало. Само че това минало е плод повече на фантазията, отколкото на историческата реалност."
По принуда или по собствено желание?
А иначе мотивите на мюсюлманките, които носят забрадка в днешна Германия, са твърде разнообразни, пише професор Йохана Пинк. И пояснява: "Едни се съобразяват с очакванията на околните, а понякога дори са принудени от тези околни да носят забрадка. Често пъти носенето на забрадки е резултат от социализацията. Тези жени се нагаждат към обичая, без много да се замислят; а понякога без забрадка просто се чувстват като голи. Много жени започват да носят доброволно забрадка още като тийнейджърки: както от религиозно убеждение, така и за да се почувстват вече възрастни и по-различни от мнозинството наоколо. Доста момичета слагат забрадката дори против волята на родителите си, които се опасяват от обществени или професионални санкции. Има дори умерени мюсюлмански феминистки, които носят забрадката като знак за религиозна идентичност. Разбира се, накрая трябва да спомена и онези, които смятат забрадката за част от много широкия спектър религиозно-политически възгледи. Както и другите, които я носят по принуда - в държави като Иран, например, където доминиращият мироглед го изисква."
Към края на статията си авторката уточнява нещо много важно: според нея, ислямистките политически режими изобщо не използват традиционните форми на мюсюлманско управление. Техните идеологии днес са всъщност тясно свързани с възхода на националните държави, пише тя. Възход, който (нека да го припомним) започва в Европа едва след Великата френска революция. По-нататък проф. Пинк пише тъкмо за този европейски модел на нацията:
"Многозначително е, че по цял свят хората си въобразяват нацията като жена: като същество, което се нуждае от закрила и трябва да бъде защитавано от външни попълзновения. Ето как най-вече жените биват натоварени с ролята да представляват морала на общността - не само в тесния кръг на семейството или племето, но и в рамките на целия народ или на сходна нему общност, независимо дали ще е нацията или мюсюлманската "умма" (мюсюлманската общност - б.ред.). Тъкмо поради това не мъжкият тюрбан символизира чистотата и почтеността на общността пред външния свят - тази роля поема покритието на женската глава."
В заключение проф. Йохана Пинк пише: "Забрадката е тежко претоварена с какви ли не тълкувания: ислямизъм, богобоязън, враждебност към жените, девственост, спазване на конституционния ред, религиозна свобода, идентичност, гордост, смирение. А това не помага особено за възникването на плуралистичен дебат вътре в исляма. Нито пък помага на жените да придобият повече права."