Коментар на българския журналист Иво Инджев в блога му:
Все по-обсебената от все по-далечното време на Втората световна война днешна Путинска Русия съгради еклектичен православно-милитаристичен Храм на победата.
По липса на други причини за гордост от успехите на нацията руският национализъм се отдаде изцяло на спомена за победата на СССР във войната, която ѝ струваше погубени от режимите на Хитлер и Сталин повече от 20 милиона жертви. За този спомен влиятелният и в днешна Русия бивш телевизионен водещ от времето на перестройката Александър Невзоров казва, че е време да бъде оставен да заздравее в миналото като рана, която не бива да бъде чоплена. Но кой ти слуша там някакъв си журналист, па макар и наистина с голям авторитет да е той…
По-малки, но далеч по-мъдри нации, каквито са нашите гръцки съседи и испанските ни побратими по линия на ЕС и НАТО, са решили този въпрос именно по този начин. Оставили са раната да заздравее. За мащабите на Гърция и Испания тя е не по-малко кървава и болезнена от съветската. Милиони са загиналите в гражданските войни в Испания и Гърция през миналия век. Хората в двете страни и от двете страни на барикадата там знаят много добре за какво става дума. Помнят, но …не говорят за това.
Опитайте в Гърция или Испания да заприказвате някого на тази тема. Ще си спечелите в най-добрия случай мълчалив отказ, а в най-лошия – може и боя да отнесете за опита да забивате болезнено нож в слънчевия сплит на националното разделение. Антагонизмът в оценките на гърците и на испанците за ужасите от братоубийството си остават, но неписаното споразумение да се избягват споровете по този въпрос се спазва. Възможно е в тесен кръг от близки хора това да не е така, но в публичното пространство се смята за неприлично, особено ако сте чужденец, да ровите в тази тема.
Точно обратното правят в Русия. Там се опитват се да въвлекат целия свят в ровичкането в раната. А който е против, бива обявяван за “русофоб”.
Ще каже някой, че в Русия не става дума за братоубийство, а за страшен външен враг, победен с цената на огромни (само)жертви. Нима?
Само разстреляните от съветски трибунали по време на войната съветски граждани с и без униформи надхвърлят жертвите на САЩ в бойните действия срещу германските войски. Оставените без храна и покрив над главата съветски граждани в изпълнение на прословутата заповед на Сталин за изгорената земя под краката на завоевателите са още повече. Неизброими са жертваните, дадени като пушечно месо, включително причинените от т.н. заградителни отряди със стрелба в гръб на настъпващите червеноармейци , както и с цел пехотата да разминира пътя на танковете, ценени повече от човешкия живот от съветското командване. В отделни битки, като атаката срещу обречения Берлин, който обаче е трябвало да падне именно като съветски трофей по най-бързия начин по указание на Вожда, също загиват повече съветски войници и офицери, отколкото са жертвите на американците в цялата война.
Японските камикадзета поне са били подбирани на доброволен принцип. В съветския случай стотици хиляди червеноармейци са били изпращани като стадо на заколение с цел да задавят врага с кръвта си, да го накарат да свърши патроните и да полудее от камарите човешки трупове пред дулата му ( такава психическа реакция наистина е била регистрирана от командването на Вермахта).
За изоставените на произвола на глада и болестите цели сегменти от съветското население, измрели с милиони, в Русия скърбят неофициално само близките и роднините. А в тази категория попадат и онези 900 000 жители на Ленинград, който съвсем не е бил блокиран, както твърди пропагандата. Снабдяване е имало, но само само за армията и партийния елит на града, докато населението в града на Ленин е било обречено на гладна смърт.
Ленинградската хетакомба на цивилното население е епично повторение в стократно уголемен мащаб на обсадата на Алезия от войските на Юлий Цезар. В последните дни на блокадата, която е била пълна ( за разлика от случая с Ленинград) вождът на въстаналите обединени галски племена Версенжеторикс решава да отвори портите на крепостта и да пусне жените и децата на милостта на римския пълководец. Той обаче отказва да храни още хиляди гърла и след няколко дни предводителят на галите ги приема обратно в крепостта. След което се предава.
Може ли някой да си представи Сталин като Версенжеторикс да поиска милост за жените и децата от врага? Самата мисъл за такова сравнение поражда криви усмивки…
И в днешна Русия, както във вчерашния СССР и преди него в Московията, милостта към човешките същества от страна на онези, които решават въпросите за живота и смъртта им, е непозната морална категория. Ето защо съветът на Невзоров вождовете да престанат да ровят в раните от миналото не само не вразумява пропагандаторите на военното величие на СССР, но сякаш все повече ги настървява.
Какво да се прави, този манталитет е наследен от ислямизираните монголци от Златната орда, владели Московията близо 3 века. В една своя статия външният министър Сергей Лавров най-сериозно обясни, че Златната орда е обогатила генетично руснаците…
За предците на Златната орда като скотовъдци животът на човека не е имал стойност, освен като бойна единица. Пълководците на скотовъдците са разсъждавали в тумани, т.е. в дивизии. Колкото повече тумани имаш, толкова по-важен си в йерархията. Точно като Сталин, който иронично питал с колко дивизии разполага римският папа, че си позволява да се прави на влиятелен. Дали руската дума за мъгла ( туман) има нещо общо?
Монголите оставяли след завоевателните си походи планини от отрязани човешки глави. Прерязали милиони човешки гърла, за да не ги хранят – т.е. не защото са някак по рождение жестоки, а по целесъобразност. В крайна сметка са били скотовъдци, а не човековъдци.
Технологията на обичайното клане сред спечелена битка била проста и обичайна за опитните от детство монголски воини. Разделяли пленниците на групи от по сто или колкото било нужно души, и всеки участвал в касапската дейност на определено разстояние, за да не си пречат по време на масовата екзекуция.
Разделянето с цел подчиняване чрез геноцидни екзекуции не е нито монголски, нито римски патент. Иван Грозни го прилага срещу най-проспериращия руски град Новгород, а след това и при унищожаването на Волжка България. Предава се през вековете. Вижда се от маниакалните наклонности за възраждане на Третия Рим. В СССР, както отбелязва препатилата Анна Ахматова, едната половина от хората е вкарана в лагерите и затворите, а другата е впрегната да охранява затворниците и концлагеристите.
За разлика от наливането на масло в огъня на патриотизма по повод войната срещу германците, по отношение на вътрешносъветската война фанфарите в Москва мълчат. Нещо повече, упоритите руснаци, които се опитват да правят разкрития за зверствата на съветския режим, са подложени все по-често на гонения. В случая – гузният гони и бие, бягайки от истината.