Академията за филмови изкуства и науки, която присъжда Оскарите, представи на 8 септември реформата си в служба на “различността”. От 2024 г. само продукциите, които отговарят на набор от конкретни критерии, ще могат да се борят за “Оскар” за най-добър филм. В подробен списък са изложени условията, които трябва да изпълняват, за да бъдат допуснати до надпреварата.
“Расовата” група на главните актьори (както и други критерии, като пол или сексуална ориентация) вече ще се имат предвид при селекцията. Филмите трябва да показват на екрана поне един актьор, чийто произход е посочен в списъка (латино, азиатски, африкански, Северна Африка или Близкия изток и т.н.). Според президента на академията Дейвид Рубин и главния изпълнителен директор на Оскарите Даун Хъдсън тази реформа би трябвало да бъде “катализатор за трайна и съществена промяна в киноиндустрията”.
Така в либерална демокрация като САЩ може да се изготви известие за ръководство на художественото творчество, без да се питат онези, които при все това са толкова бързи в осъждането на тиранични ексцесии на Русия или Китай. По време на Студената война Западът се бунтуваше, когато социалистическият реализъм популяризираше СССР чрез изкуството. В замяна на това, Западът се представяше като убежище, в което подривните артисти и режисьори бяха приемани като герои. Тази епоха приключи.
Цензурата вече не е в името на съветската идеология, а на “доброто”.
За да съществува днес, един филм трябва да популяризира представителна извадка от предварително утвърдени от прогресисткия лагер ценности. Киното трябва да прославя визията на режима. Както при всички тоталитаризми, културата се превръща в инструмент. Нейното призвание не е красотата или емоцията, а пропаганда на морала на времето.
Един филм ще бъде избран, ако показва добра воля в борбата срещу дискриминацията. Наградата ще се дава за спазването на списък от норми, а не въз основа на художествени съображения. За да бъде толерирана, културата трябва да бъде стерилизирана и да се подчинява на добрите нрави на епохата.
Почти непоклатимата сила на цензурата се крие в нейната способност да обвинява противниците си. На онези, които имат нахалството да искат свобода на изкуството, прогресисткият режим противопоставя страданието на “жертвите”, като ги поставя автоматично в категорията на “палачите”.
В този нов свят расовите категории са реабилитирани. На Морган Фрийман вече не се гледа като на велик актьор, способен да изиграе блестящо Нелсън Мандела в “Несломим”, а на чернокож мъж, жертва на бялото потисничество.
За пореден път Западът тръгва на война срещу своята история, отхвърля своята култура и събаря предците си.
Издига се Оруелова цивилизация, която приковава на позорния стълб своите творци, разрушавайки статуите и забранявайки филмите или текстовете им. Утвърждавайки наследственото чувство за вина на част от своето население, главно бяло или мъжко, тази идеология реабилитира расовите и сексуални различия. Изправяйки хората едни срещу други в името на “прогреса”, либералните демокрации отслабват и се разделят. Остава ни да избягаме от смразяващия морал на новите цензори, мечтаейки с Роми Шнайдер в “Басейнът”, смеейки се с Дьо Фюнес в “Приключенията на равина Жакоб” или плачейки с Броуди в “Пианистът”. Със сигурност тези филми щяха да бъдат цензурирани на днешните Оскари. Гледането на кино означава да съзреш културата, каквато би могла да бъде: свободна, стремителна и възвишена.
Пол Мюлун, “Фигаро”