Бойните действия в Нагорни Карабах продължават и след „примирието”, постигнато в Москва на 10 октомври. Равносметката обаче е, че Азербайджан не успява да постигне значителни резултати. А тактическите успехи, макар и да се представят за впечатляващи, може да не допринесат за оперативен пробив. В подобни ситуации се преминава към познатата битка за изтощение, която може да доведе до по–добри шансoве в един последващ преговорен процес или до включване на външни актьори и широкомащабно разпалване на война в региона.
Възможностите на тримата съпредседатели на Минската група да въздействат на кризата
Русия, Франция и САЩ постигнаха съгласие до ниво политическо послание за спиране на огъня и решаване на проблемите по мирен път, но различията между тях не стигат за повече.
Единствените две държави, които имаха влияние върху Баку и Ереван, бяха Русия и Турция. Това предизвика реплики в политическите среди в Германия като тази на външнополитическия говорител на СвДП: "По–рано при решаване на конфликти бе обичайно да се говори с Вашингтон. Днес трябва да телефонираш с Москва."
Русия обаче изобщо не се "появи" във войната в Карабах. Тя не застана на нито една от страните, като се възползваше от позицията на арбитър, не позволи да бъде въвлечена на един от фронтовете, какъвто бе замисълът на организаторите на разпалването на конфликта. Съюзниците на Турция в НАТО не харесват това нейно позициониране и планове.
И преди конфликта руската страна доставяше оръжие на Азербайджан, конкурирайки Турция– една нереалистична стратегия, защото Баку не може да бъде откъснат от Анкара. Русия не крие дистанцирането си от новото правителство на Армения от 2018 г., дошло с външно влияние и подкрепа /всички членове на правителството са възпитаници на Сорос/ и въпреки че премиерът Никол Пашинян се промени доста за тези две години, той потърси подкрепата на Франция и САЩ, но не и на Русия.
Франция се стреми да засили влиянието си в Източното Средиземноморие и Близкия Изток, като например в Ливан и се противопоставя на Турция, която също провежда експанзивна стратегия. Париж се ползва с доверие в Армения, но в Азербайджан тя няма тежест, въпреки че интересът ѝ да продава въоръжение и на Баку, показва двоен стандарт.
Третият съпредседател в Минската група – САЩ, е зает с други свои проблеми, но покровителства скрито политики, които са в техен геополитически интерес.
Контролът върху стратегически важния регион на Южен Кавказ би прекъснал Новия път на коприната, елемент от който е жп–линията Баку–Тбилиси–Карс, в който Китай инвестира стотици милиони долара. Важни са тръбопроводите Баку–Тбилиси–Джейхан и Южният кавказки тръбопровод. Всяко прекъсване на големия китайски проект е в цел и полза за САЩ, както и възможност за прекъсване на връзката на Китай с Европа.
Помощта на САЩ за Азербайджан, макар и леко да намаля, възлизаше до 2019 г. на 100 млн долара. Прави впечатление, че макар тя да се обосновава с борба срещу тероризма, отиваше в проекти по "укрепване сигурността в Каспийско море" или наблюдение и патрулиране по границите с Иран и Каспийско море. Премиерът на Армения обвини САЩ, че не правят нищо, за да попречат на своя съюзник Турция да използва своите самолети Ф–16 срещу цивилни етнически арменци. Нещо повече, той подчерта, че Турция "създава една втора Сирия в Кавказ".
Ако Баку си върне ключовите региони Фузули и Джабраил на юг, граничещи с Иран, логично, че приятелски Азербайджан осигурява на САЩ достъп до сериозен противник.
Интересен е подходът за спечелване подкрепата на САЩ. Азербайзжан е наел не една, а 6 лобистки фирми, при това най-авторитетните и скъпите /Livingston Group, BGR, Podesta Group, DLAPINO и др./. През миналата година Баку е похарчил 1,3 млн долара за лобиране. Армения има договор само с една американска фирма, подписан на 16 септември т.г., но влага средства за такава дейност от 2016 г. насам.
Още по–показателни са грубите дезинформации от азербайджанска страна както чрез разпространяваните информационни материали, така и в срещи в мозъчни тръстове и с членове на Конгреса. Реализираните публикации във "Вашингтон Таймс", "Ню Йорк Таймс", "Вашингтон Пост" и др., както и всички пропагандни материали имат за цел да убедят Вашингтон, че Армения е агресорът. В тях се подчертават „провокационните действия” на Армения, нейната „незаконна” роля в конфликта, твърди се, че убивала азербайджански цивилни граждани, "включително и деца" и че „лидерите на Армения активно подкопават продължаващия мирен процес”.
Разпространяваните от Азербайджан пропагандни материали съдържат и други неверни твърдения, като например, че „Армения отдавна е замесена в в тероризма в Близкия Изток” и че „Турция не е замесена и не е страна в конфликта между Азербайджан и Армения”.
С пълна сила се разрази информационната война и в самия регион, което затруднява обективната оценка на хода на бойните действия и оценките за възможно истинско примирие. Азербайджан обвини Армения, че изпраща на фронта наемници от Сирия и Либия, след като цял свят разбра, че е точно обратното. Армения пък обвини Азербайджан, че използва касетъчни бомби срещу цивилно население.
Възможностите на ЕС да въздейства върху кризата
ЕС имаше намерение още в края на 2003 г. да създаде обръч от стабилни страни по своята периферия, с които би могъл да поддържа полезни отношения и постави това като централна външнополитическа цел. Но през 2016 г. бе отчетено, че замисленият санитарен кордон е пълен провал. А наскоро върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел каза: "Нашето съседство от Либия до Беларус е потънало в пламъци."
Институции и фондации в Европа сега отново обръщат внимание, че ЕС трябва да се "ангажира по–силно дипломатически". Сегашният военен сблъсък да се възприема като "алармен сигнал". За съжаление обаче ЕС няма решаваща роля.
На срещата на външните министри от ЕС на 12 октомври 2020 г. пролича безпомощността на ЕС. Предшестващите срещата разговори на канцлера Меркел с премиера на Армения Никол Пашинян и на шефа на МВнР Хайко Маас с колегата му от Турция Мевлют Чавушоглу, не постигнаха никакви успехи. Призивите на евродепутатите за незабавно спиране на боевете останаха само безпомощни апели. Върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел също имаше ограничени възможности, защото държавните и правителствени ръководители на ЕС решиха, че за евентуални санкции срещу Турция няма да се говори преди декември. "Трябва да се придържаме към това", заяви Борел.
Причината днес да няма изгледи пред ЕС за договаряне с Москва е в подхода на Германия по случая Навални. Този случай се превърна в повратна точка в руско–германските отношения. Експерт от центъра Карнеги се изрази така: "Това бе нож в гърба".
Русия не очаква нищо повече от Европа и не се чувства задължена да се съобразява с нейното мнение и интереси.
Няма изгледи да се изгради обща политика на ЕС и с Франция по отношение на Азербайджан и Армения. Причината е в продължаващите различия между Париж и Берлин в политиката по Турция. Берлин обаче залага на сътрудничество с Анкара по геополитически съображения за защита от бежанския поток. По отношение на Азербайджан Германия разчита на това, че страната е един от значимите доставчици на нефт, а са обещани и големи доставки на газ. Във военната сфера концернът "Рейнметал" има сериозни сделки с Азербайджан.
Военни аспекти на конфликта
Относно тезата, че Азербайджан и Армения нямат ресурсите да водят една продължителна война: Двете страни действително са неравностойни във военно отношение. Азербайджан има 80-хилядна армия и 380 хиляди резервисти, а военният му бюджет е 4.05 млрд долара /за 2019 г./. Армения има 44 630 армия, а военният ѝ бюджет е само 626,3 млн щатски долара. Съотношението на броя бойни самолети е 55 към 18 в полза на Азербайджан, а при вертолетите това съотношение е 50 на 12, пак в полза на Баку.
Предимството на Азербайджан е и в броя на артилерийските системи, особено самоходни такива и ракетни системи с голям обсег. Армения пък има незначително предимство в тактическите балистични ракети, но от остарели руски модели.
Не трябва да се подценява и факта, че елитните части на азербайджанската армия се обучават от турски офицери. Освен това, на азербайджанските командни центрове бяха разположени 150 високопоставени турски офицери, което стана известно още на 2 октомври. Но в този сблъсък на по–добре въоръжената армия на Азербайджан се противопостави по–мобилизираната, морално мотивираната и жертвоготовна армия на по–слабата Армения.
Азербайджан би могъл обаче, в много по–голяма степен отколкото Армения да си осигури доставки на по–модерно въоръжение от Турция и Израел. Така например получаваните досега от тях дронове дават голямо преимущество в бойните действия. Азербайджан, въпреки спадащите приходи от петрол, инвестира сериозно в тези системи.
Турция използва успешно опита си в Северна Сирия с дронове и сензорни платформи за разкриване на противникови движения и цели, заедно с наземни радари и тези уроци очевидно бяха предадени на азербайджанците в последните им съвместни учения. Електронното заглушаване на радарни и безпилотни сигнали - за противодействие на сензорите на врага, ефективното им заслепяване - и изпращането на танкове с адекватна противовъздушна отбрана са две потенциални промени. Но уязвимостта на танковете без противовъздушна отбрана ги прави вече много по–уязвими.
Всеки военен конфликт е поучителен за военните и внася изменения в тяхната подготовка и в насоката на развитие на въоръжението и бойната техника: Приоритетите за модернизиране на армиите ще станат противовъздушната и противоракетната отбрана, вкл. борба с безпилотни летателни апарати, както вече твърди американският генерал Джеймс Макконвил. Предпочитанието към сензори, безпилотни летателни апарати и оръжия за атака на далечни разстояния е това, което в крайна сметка определя успеха на съвременното бойно поле. А същевременно ще се намалява броя на тежките танкове, като ще се отдава предпочитание на подвижни, по-способни, нецентрични сили, които не само ще оцелеят, но и ще надделеят в конфликтите на бъдещето.
Кой печели от сегашното положение?
Засега от подновеното разпалване на конфликта печели най–много Турция. А след нея и САЩ поради по–далечната цел за изтласкване на Русия от региона и още повече заради прекъсване на китайския Път на коприната.
На 6 октомври Германия предложи на Ердоган по–нататъшно развитие на отношенията ЕС–Турция. Анкара обаче е далеч от това да намали подкрепата си за Баку под натиск на ЕС и за пореден път се възползва от различията между Париж и Берлин и дори върна кораба "Оруч Райс" в гръцки води. С това провокира Берлин и Париж към нови искания за санкции и едновременно опонира на Германия.
Относно постигнатото от Азербайджан: не е ясно дали спечеленото досега - ивица земя на юг, до голяма степен по иранската граница, ще бъде достатъчно като политическа победа за азербайджанския лидер Илхам Алиев.
Шансове за трайно решение
Според руски източници е извънредно трудно двете страни да бъдат убедени за постигане на истински мирен договор. А е изключено без готовност на страните от конфликта да се стигне до трайно решение. Освен това, трябва да се отчитат и интересите на Турция, която силно се ангажира с военна помощ и желание да участва в преговорния процес. Опасността примирието да остане без последствия е голяма!
От значение е, каква тежест ще имат страните в Минската група. Искането на Баку Турция да участва в преговорния формат е всъщност опит да ѝ се даде статут на съпредседател, а тя е само член, наред с Швеция, Италия, Финландия и Германия, освен трите съпредседателки – Русия, САЩ и Франция и то при положение, че Анкара пряко подкрепя една от двете страни в конфликта. А това е нереалистично и недопустимо в тази ситуация.
Страните–членки на ЕС са в болшинство. Това пък дава шанс на ЕС да има по–голяма роля. Въпреки влошените отношения на Москва с Брюксел, Русия разбира, че този конфликт не може да се реши самостоятелно и не е изключено да се окаже по–отворена за едно ограничено сътрудничество с ЕС. Ако Минската група въобще играе решаваща роля. Но дали Русия ще отстъпи от предложението си за свои мироопазващи сили в Нагорни Карабах, ще зависи от насрещното поведение в едни преговори.
Промяната на поведението на Турция след постигнатото примирие освети задкулисната ѝ роля. Тя засили влиянието си върху Алиев, защото не бе поканена в Москва на преговорите на МВнР на Русия, Азербайджан и Армения. Като резултат от това тя премина към спъване на постигнатото, представяйки го като поражение, независимо, че действията на Москва бяха съгласувани с другите двама съпредседатели на Минската група.
Появиха се медийни публикации в Турция, внушаващи, че посредничеството на Русия никога досега не било довеждало до успешно решение на конфликтите. Анкара постави отново условието, че прекратяване на огъня е възможно само при пълно „освобождаване на азербайджанския район от Армения”. Турция излезе със съвсем неадекватната оценка, че намесата на Минската група вече няма смисъл, внушавайки разбираемото опасение, че саздаденият формат за преговори с Русия, особено ако бъде поканен и Иран, ще бъде изтласкан Запада /САЩ и Франция/.
Важното е, че Анкара искаше да внуши, че Баку е загубил самостоятелност в политиката и е необходимо преговорите да се водят с Турция. /Говорителят на МВнР Шброхшм Калъч заговори за „четворен формат”./ И тук именно наблюдателите се усъмниха в смелостта на Ердоган да демонстрира предизвикателност и увереност, ако не си е осигурил мълчалива сериозна външна подкрепа, което ще го превърне в сериозен играч на геополитическата сцена. Амбициите на Турция по отношение на нефтени и газови трасета и влияние в Каспийския регион я тласкат към доста рисков курс. Още повече, че се очаква Анкара да засили своята активност и в Молдова и Украйна.
Русия няма да се намеси, освен ако войната не се превърне в надпревара за оцеляване и недопустима загуба на позиции и престиж.
Главната интрига, както посочва турският вестник „Милиет” е, че Ердоган и Алиев провокират и хвърлят предизвикателства към Путин, принуждавайки го към заемане на кардинално нова позиция по Нагорни Карабах. Такава, че да раздели функциите в зоните на влияние с Турция, което би довело до реални изменения на ситуацията. Това означава да прехвърли Близкоизточните и ги обедини със задкавказките събития. Тоест, сегашната война за Нагорни Карабах да е само епизод в голямата игра, свързана с намеренията за промяна съотношението на силите в геополитическото пространство на Големия Близък Изток.
Опасността е в това, че може да пламне целият Кавказки регион, в резултат на което да започне фрагментация на съществуващите държави и появата на нови, а с това да се отворят вратите за външна намеса както на регионални сили /Турция, Иран/, така и на световни сили.
Коментарът на Симеон Николов е публикуван в Епицентър