Неслучайно Александър Лукашенко е наричан „последният диктатор в Европа”. Той управлява бившата съветска република от 1994 година насам, налагайки репресивни методи срещу свободата, медиите и правото да мислиш различно. След мнимите президентски избори през август обаче беларуските граждани показаха, че тиранията е към своя край.
Стотици хиляди граждани са по улиците, отправяйки недвусмислено послание, че не искат да живеят в страх, да бъдат лъгани и унижавани. А диктаторът Лукашенко страхливо се крие, защото между него и собствения му народ е зейнала огромна пропаст. Лукашенко дори положи тайно клетва като президент в процедура, която бе определена от ЕС като нелигитимна. По-късно се оказа, че част от гостите на тази необичайна церемония не са знаели, че са поканени за клетвата на Лукашенко.
Лукашенко попадна в капана на собствените си декларации, в които маргинализира значението на протестите. Западните страни не признаха фалшифицираните резултати от изборите, докато Русия, следвайки традицията, изрази готовност да помогне на Лукашенко по познатия начин – със сила (изпращайки военни). В Източна Европа обаче вече ясно се оформя фронт между държави, които искат да живеят свободно, да могат сами да определят бъдещето си, а не да бъдат сплашвани.
Литва ограничи политическите си контакти с властта в Минск, докато Полша предостави убежище на стотици беларуски граждани, подложени на преследване след избухването на протестите. Варшава показа силната си подкрепа към демократичната опозиция в Беларус, чиято лидерка Светлана Тихановска бе наградена в Полша и проведе срещи с високопоставени дипломати. През последните години много репресирани граждани на Беларус избягаха именно в Полша, като се смята, че те са втората най-голяма имигрантска група в страната.
Полската подкрепа за опозицията в Беларус ядоса Лукашенко и неговите съюзници в Кремъл. Беларуският президент обвини Варшава, че има териториални претенции към Беларус, докато от Москва осъдиха „опитите за намеса във вътрешните дела на Беларус”, макар руснаците да правят именно това. В даден момент Лукашенко започна да гледа на Беларус като на обсадена крепост, която западните страни искат да дестабилизират. Антизападната му реторика е демонстративен призив за помощ от Русия.
Гражданите на Беларус са категорични, че не искат вмешателства, а сами да определят бъдещето си чрез честни и неопорочени избори. В края на 2013 година марионетката на Кремъл Виктор Янукович отказа да изпълни волята на украинския народ за по-близки отношения с Европа и в крайна сметка се наложи да бяга в Русия. Майданът показа на света, че украинците са готови да дадат живота си, както мнозина и го направиха, за свободата и независимостта на отечеството.
Литовският външен министър Линас Линкявичус заяви, че Русия не е суперсила, а „суперпроблем”, защото разглежда някои страни като свой заден двор и своя сфера на влияние. Историята все пак помни, че в миналото е имало обединение на изток срещу руските нападения. На 8 септември 1514 година в битката при Орша Великото литовско княжество и Кралство Полша разбиват Великото московско княжество, макар руснаците да ги превъзхождат многократно по брой. Битката се разглежда от беларусите като символ на националното възраждане, като мнозина я виждат като Ден на беларуската военна слава. Не така я вижда Лукашенко, който заповядва да глобят членове на опозицията, които честват годишнина от битката. Честванията са неудобни за властта на Лукашенко поради съюза му с Москва и носталгията по съветската епоха. Тази епоха обаче приключи, а с нея приключва и тиранията.