Интервю на Женя Андреева, "Епицентър", с писателя новелист Владимир Зарев
- Г-н Зарев, повече от половин година светът се учи да живее под знака на неясния коронавирус. Страх, несигурност в настоящето, неяснота за бъдещето. Как се отразява, според Вас като писател, всичко това на обикновената ни човешка психика?
- Това, което сполетя човечеството, всъщност всеки от нас, с поголовното развитите на тази пандемия, е насилието, постоянното, невидимо и за това нарастващо насилие. На първо място бих поставил насилието на страха, страха, че заразата може да ни засегне лично, да ни покоси, да посегне на нас или на нашите близки. По-сетне бих поставил насилието на неизвестността. Ковид вирусът се оказа непредсказуем, неовладяем и донякъде нелечим. Той може да ни изненада във всеки миг, да ни нападне най-неочаквано и да промени завинаги живота ни. На трето място бих поставил насилието на отнетата ни лична свобода. Винаги съм твърдял, че свободата е форма на различие, че колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен. Този наш естествен и щастлив стремеж към различието бе погазен от пандемията. Живеем все по-затворено и изпълнени с боязън, предизвикана от другите около нас. Ще спомена още, че мерките за борба с вируса, маските, изолацията неминуемо ни водят до принудителното равенство, а насилственото равенство е форма на безличие, спомнете си гениалната книга на Оруел „1984“ година, спомнете си времената на социализма. Накрая ще отбележа и чудовищното, плашещото всеприсъствие на заразата, насилието на това, че пандемията обхвана целия свят. От Втората световна война човечеството не се е сблъсквало с подобен вселенски проблем, реално всеки от нас, а също и целият свят сме в състояние на особена световна война. Този феномен да се усеща заплашен всеки от нас и в същото време да усеща бруталната заплаха над цялото човечество неминуемо повлиява и на психиката ни и върху живота ни.
- Приемате ли, че всичко, което сега преживяваме, ни е пратено, за да научим своите ненаучени уроци?
- Убеден съм, че този бич Божий остана недоразбран, неразчетен от хората. Отдавна твърдя, че човешкият разум е ракът в природата. В своята алчна ненаситност към печалбата, в истеричния си егоизъм, в глупавото увлечение на всеки от нас да консумира, да консумира и да консумира ние подобно на раково образувание сме в състояние да унищожим средата, която ни е създала. За жалост днес светът е подвластен на американската мечта, която отъждествява щастието с успеха, а успеха с парите. Да, парите, особено големите пари дават на човек власт и свобода, но ако се замислите, ще се убедите как те същевременно отнемат свободата му и превръщат властта му в особен вид луксозно робство. Щастието е нещо много по-сложно от благоденствието. Щастие е човек да е здрав, да бъде в хармония със себе си и със света, да живее с хора, които го обичат и най-важното, които той обича, да се радва на простите неща. Ще добавя само думите на апостол Павел, който казва: „Никой от вас нищо няма да отнесе от тази земя, защото никой от вас нищо не е донесъл на нея!“ Сигурен съм, че този непредсказуем и нелечим вирус е съдбовно предупреждение към човечеството...
- Вие как се справяте със самоизолацията и не е ли полезна тя, в някаква степен, за един писател?
- За един писател всичко важно, което се случва в живота му, което помитащо го сполетява е полезно. Аз също преживях болестта COVID 19, беше ужасно. Вирусът ме смаза, обезличи ме, за две седмици ми отне всички духовни преживявания и ме върна в най-ниските вибрации на оцеляването, в първосигналното преживяване на света.
- И все пак, в човешката природа е заложен страхът от смъртта, който Вие философски описвате в романа си „Чудовището“. Несправедливо ли е, че сме създадени да остаряваме?
- В почти всички мои романи са ме занимавали два основни феномена, които определят битието на всеки човек – от най-дребните му ежедневни избори до най-сложните му житейски стратегии. Става въпрос за вътрешния всесилен, постоянен, макар понякога и неосъзнат стремеж да властваме, да властваме на всяка цена над другите, най-малкото над някого, поне над нещо, над някакво умение или тайнство. Всичко, което изгражда и определя човешкия живот, е свързано с инстинкта ни да властваме. Знанието е форма на власт, красотата е форма на власт, парите са власт, спортистът властва чрез своите постижения и рекорди, художникът чрез своите картини, писателят чрез словото. Винаги съм твърдял, че всеки голям писател е един очарователен тиранин. Дори страданието е особено форма на власт... сакатият разголва отрязания си крак, за да може чрез състраданието ни да упражни властта си над нас и ние да му дадем милостиня.
- А какво ще кажете за другия феномен... за страха ни от смъртта?
- Не зная дали сте се запитвала защо всъщност Бог изгонва Адам и Ева от Рая? Ако Вседържателят е искал те да не опитат от Дървото на познанието, Той е могъл да го изнесе извън Рая или да го защити с непристъпна стена. Тази изпълнена с прозрения и смисли притча идва да ни убеди, че Бог сам изпраща змията, сам изпраща изкушението на Ева. Причината е доста проста. Адам и Ева притежават един от най-важните атрибути на Бог - безсмъртието. Но бидейки безсмъртен, Бог е непрекъснато Творящ, той непрестанно предизвиква и поражда земните и вселенските събития. В Рая Адам и Ева просто няма какво да правят, там е топло, тече мед и масло, прехраната им осигурена, няма диви животни, нищо не заплашва съществуването им. И постепенно те попадат в капана на своето безсмъртие, в капана на тафтологията, на постоянното повторение. Всеки ден се повтаря едно и също и то не свършва. Отначало Адам и Ева стават все по-лениви, после бавно, но сигурно оглупяват в несвършващото повторение, накрая започват да деградират. И Бог изведнъж осъзнава, че неговото Подобие – човекът - е реално голям провал. Единственият изход да спаси своето творение, е да отнеме райското им безсмъртие и да върне Адам и Ева в смъртта, да ги поощри, а не да ги накаже със страха от смъртта. Засипващите ги проблеми в реалния живот, всекидневната заплаха от смъртта превръщат Адам и Ева в творящи същества. Те трябва да измислят огъня, да измислят кожите, с които да се завиват, по-сетне лъка и стрелите, колелото, най-после електричество и атомната енергия, за да оцелеят и отдалечат смъртта във времето. Колкото и абсурдно да звучи, но именно страхът от смъртта ни прави нас, хората, разумни, постоянно творящи същества. Този бавен, пълзящ, несъзнателен скрит в младостта страх ни принуждава да творим, да променяме света в себе си и около себе си,
Ще ми позволите да добавя още една важна особеност на смъртта – тя просто е единствено възможното и реално осъществимо равенство между хората, защото умира нещастният, но и щастливият, умира бедният, но и богатият, умира провалилият се в живота, но и преуспелият. В новия си роман „Чудовището“ аз споделям убеждението си, че страхът от смъртта и стремежът да властваме са всъщност едно и също. Психически подсъзнателният ни срах от смъртта усилва неимоверно подсъзнателния ни стремеж да властваме.
- Не дава ли старостта повече свобода заради натрупания житейски опит, умението да живееш в съгласие със себе си, без да се съобразяваш с мнението на околните?
- Старостта отнема силата, самочувствието, надмеността на физическото ни тяло, но повдига самочувствието на духа ни. В този смисъл старостта е противоречива като всичко в човешкия живот. Тя ни прави все по-зависими от болките и унижението на плътта, но и духовно по-свободни. Преди всичко възрастният човек вече е отгледал децата си, освободил се е от ежедневната грижа за тяхното възпитание, за препитанието им, за степента на тяхната образованост. По-сетне възрастният човек се е освободил от ежедневната грижа да ходи на работа, осем часа да остава в едно често скучно и безсмислено усилие. И още, той вече не е началник никому, но не е и подчинен. Възрастният човек е напуснал социалните си роли, той е престанал да бъде актьор или режисьор, той се е превърнал в зрител, а това привидно безучастие, това успокоение му дава възможността да се смири. Ако се замислите, смирението е най-висшата духовна ценност, най-високата мъдрост, до която може да достигне човек. В рамките на шегата ще цитирам една мисъл от романа си: „Възрастният човек трябва да се чувства здрав, ако всеки ден го боли нещо различно!“
- В романа разказвате за една красива, но невъзможна любов на един възрастен писател към една млада журналистка. По-различна ли е любовта между хората в нашето съвремие – няма я романтиката на хората от Вашето поколение, отношенията са поставени повече на материална основа…
- Любовта е едно от най-значимите, най-емоционалните и съдбовни чувства, които човек преживява в живота си. За да е истинска, любовта трябва да е обсебваща, всепроникваща в цялото ни същество. Мисля си, че сполетяваща ни, истинската любов трябва да е кратка, да ни озари, да ни прогори със светлината си, а после постепенно да утихне и да отмине в успокоението си. Най-често неустоимата, „луда“ любов постепенно се трансформира в едно все така красиво, но много по-зряло и трайно в живота ни чувство. Превръща се в щастлива привързаност, в доверие, във взаимно уважение, което може да продължи цял живот. Удивителното в любовта е, че също като омразата тя ни прави несвободни, трайно зависими от човека, когото обичаме. От неговите желания, изисквания, понякога от капризите му. Любовта винаги е част от нашия съдбовен житейски избор, тя е необяснима страст, връхлита ни като болест и ако е несподелена, може да унищожи човека.
По мое време общуването между хората, споделените чувства наистина бяха по-дълбоки, ще повторя... съдбовни. Съвременните млади хора не умеят да общуват, да говорят помежду си... те си чатят. Те не споделят, а се информират. Думите им са лишени от взаимност, от емоция и смисъл, това са съобщения. Влезте в трамвая, в метрото, в ресторант, отидете в парка, на сватба или на погребение - всички са се вторачили в своите телефони и си чатят, истината е, че в това разхвърляно и преувеличено общуване, в това безсмислено бърборене младите хора не могат да скрият самотата си.
А романът „Чудовището“ разказва за срещата на млада, умна и красива журналистка с възрастен, известен, житейски опитен писател, който се опитва да скрие в цинизма човешката си ранимост. Двамата са жертва на “невинната вина“, преди години, в друго време, с други хора се е случило нещо ужасяващо, което ги обвързва днес. Интересното е, че на тях им помага да се срещнат омразата, а после ги разделя любовта.
- Ще има ли възмездие за примирението и безразличието ни?
- Ние от години го плащаме това възмездие, българинът се е научил да живее сам за себе си, да се спасява по отделно, неговата основна стратегия е да оцелява. Като народ в най-новата си история сме преживели няколко звездни мига, но иначе затъваме в своето оцеляване, непрекъснато и сякаш завинаги оцеляваме.
- Протестите срещу кабинета Орешарски през 2013 г. на Орлов мост са Ви провокирала за едноименния Ви роман. Бихте ли описали в роман сегашните протести, които продължават вече няколко месеца?
- Протестите през 2013 и днешните през 2020 година са много различни, но и подозрително си приличат. Приличат си по това, че се опитаха да изградят гражданско общество в България и по това, че не успяха. А гражданското общество е съдбовно необходимо, защото само националното единение, обединената енергия на всеобщата съпротива са в състояние да озаптят истеричния егоизмът и алчността на олигарсите и на свързаните с тях продажни политици. А толкова нужните протести не успяха и тогава, и сега по три основни причини. Първо... те не успяха да излъчат елит, стотина умни, високообразовани и най-важното морални, нравствено неопетнени млади хора, които в народното съзнание да подменят посредствените и продажни политици. Второ... и през 2013 година, и сега протестите не успяха да предложат някаква всеобща национална идея, която да обединява всички и да създаде усещането за бъдещност. И трето... В ужаса си от реална смяна на статуквото, в уплаха си, че може да се смени криминалната същност на промените, че може поне донякъде да се спре несвършващото крадене, безмилостното ограбване на националното богатство олигарсите щедро платиха и така успяха да противопоставят едни на други протестиращите, разединиха, разводниха насъбрания гняв, енергията на избликналото несъгласие.