Имах лични впечатления по този въпрос от двете години военна служба, прекарана рамо до рамо с „български турци“. Впечатленията ми се превърнаха в убеждения през декември 1984 година в Париж.
Както редовно правех всяка събота, аз се упътих към улица Брюнел. Там недалеч от „Триумфалната арка“ се намираше седалището на БОД. Българско Освободително Движение, най-голямата антикомунистическа организация в странство. Нейният председател Ценко Барев издаваше месечно списание „Бъдеще“, в което публикувах статии и разкази. В тясната канцелария се събираха земеделци, демократи и анархисти. Всички – политически емигранти. В тази декемврийска събота времето беше изключително студено. Валеше леден дъжд, който преминаваше в сняг. Когато проникнах в задния двор, където се намираше канцеларията, аз бях изненадан от десетметрова опашка, в която имаше жени и дори малки деца. Всички бяха с измачкани дрехи и с окаян вид. Минах около тях и отворих вратата на канцеларията. Тя беше претъпкана и присъстващите стояха прави. Бай Ценко дърпаше нервно от лулата си и въртеше телефона.
Когато ме видя, Ценко каза – Това са „нашите“ турци. Трябва да им помагаме! Излизаме с декларация. Виж я тук, на бюрото е!
Явно не беше момента за обсъждане на следващия брой на списанието. За сметка на това, научих от Ценко Барев, че в Земеделския съюз, най-старата и мощна политическа партия на България, винаги е имало български мюсюлмани. Че съжителството им с етническите българи никога не е било проблем.
Следващия ден – неделя прекарах в търсене на пресни новини. В главата ми се въртяха купища въпроси, които не ме оставяха на спокойствие. В първите часове на следващия понеделник спрях колата си пред турското посолство. Чаках до обяд. Пред вратата му нямаше никаква опашка. Постъпих по същия начин на другия ден и в сряда. Пак нищо. Никакъв наплив от хора, освен обикновени посетители. Нито в края на годината, нито в началото другата. За разлика от спокойствието пред турската легация, пред канцеларията на Ценко Барев струпването на „наши турци“, търсещи убежищте във Франция продължи с месеци. Тези хора не търсеха помощ като преследвано „малцинство“, а като български граждани, чиито права бяха погазени. Доверието им в българите беше непокътнато, защото съзнаваха, че съдбата ни е обща.
Пет години след тези събития, „Берлинската стена“ бе съборена и представители на СДС започнаха да посещават Париж. При мен първи дойде Стефан Савов. Човек с висока култура, минал през лагерите на системата и възобновил „Демократическата партия“. Бай Стефан имаше среща с бившият президент Валери Жискар д'Дестен, но не познаваше Париж. Помогнах му да намери адреса и го изчаках в близкото бистро. След срещата ние посветихме повече от два часа на разходка по бреговете на Сена. Тогава за първи път чух за идеята на Андрей Луканов, подкрепена от Жельо Желев за създаване на ДПС. Противопоставих се с куп аргументи и нагледни примери за присъствието на мюсюлмани във всички партии и институции, дори на министерски длъжности във Франция. Разказах му за видяното от мен пред канцеларията на БОД. Настоявах пред моя гост за ползата от обединение на всички български граждани, независимо от вероизповеданието и етническия им произход, не само по пример на Франция, но като типична българска традиция. Стефан се колебаеше.
През октомври 1991 година, Конституционния съд се произнесе за създаването на ДПС в противоречие с Конституцията. Според основния закон, решение се взима със 6 гласа плюс 1, от всички 12. По време на гласуването, един от съдиите се залостил в тоалетната и останал там до края. През декември същата година получих писмо от новият председател на Народното събрание, в което Стефан Савов ми обясняваше, че създаването на тази партия ще улесни влизането на България в Европейския съюз. Страната ни наистина бе приета в съюза, но не благодарение на новосъздаденото политическо движение, а защото в Европа правата се гарантират от общи институции на страните членки. Партии защитници на права – няма! Това е същността на съюза обединяващ 500 милиона граждани. За мен специално, тази съществена подробност е примерът, който трябва да следват балканските народи. И всеки път когато чувам въпроса – Колко турци има в България? - взимам пример от гърците. На въпроса – Колко македонци има в Гърция? - те отговарят – Македонците са в Македония, тук има само гърци. Подобен е и моя отговор – В България няма турци!
Има обаче ДПС, която се утвърди като „машина за гласуване“, за скрита или открита помощ на всички изредили се български управляващи, срещу договорки. Винаги съм твърдял и продължавам да твърдя, че тази ключова позиция е вредна за българското общество и нация като цяло, защото обслужва отделни частни интереси. Организирано като фирма, със стопанска база, движението осигурява хляба на членовете си и ги държи в зависимост. При всички избори процентите на пуснатите от ДПС бюлетини никога не се променят повече от 1% надолу, или нагоре. При положение, че никаква партия (до сега) не печели 51%, всички кандидати за власт си запушват ушите по отношение на принципите и правят „мили очи“ на единствената етническа партия в Европа.
Всички с изключение на ВМРО. Фалшивите „македонци“ извличат най-голяма полза от „етническото напрежение“. Без ДПС, ВМРО вместо партия щеше да бъде „Институт за опознаване и приятелство на балканските народи“.