Злокобната статистика
През съдбовния месец февруари в България имаше шест опита за самоубийство. Два от тях – На Пламен Горанов във Варна и на Венцислав Асенов в Раднево станаха чрез самозапалване пред местните общини.
Трагичните инциденти бяха отразени от медиите и бегло коментирани от психолози и социални медици. Нито една от институциите, отговорни за социалното и духовното здраве на нацията, не показа загриженост – Министерство на здравеопазването, Комисия по здравеопазване в НС, БПЦ, специализирани медицински центрове, НПО-та. В пленарна зала на Народното събрание никой не се сети да покани депутатите да почетат паметта на жертвите със ставане на крака и едноминутно мълчание. Не се чуха и апели за обявяване на национален траур. Не се направи анализ на зараждащата се кризисна /извънредна ситуация; за поддържане на науката „Суисидология” в България , където приоритетите се определят от фанатика Дянков, пари не се отпускат. Държавата за пореден път показва пълна индеферетност към нещастията на своите граждани.
Зная, че някои ще отговорят с тривиалния аргумент, че актът на самоубийство е въпрос на индивидуален избор. Чета коментари, че посягали на живота си хора с психични разстройства. Срещам внушения, че някои от опитите за самоубийство били направени под влияние на алкохола или след семейни скандали. Накратко, ставало дума за битови инциденти, за дребни аномалии, каквито се срещали навсякъде по света.
Ако погледнем сравнителната статистика на самоубийствата, българската ситуация не е сред най-лошите – страната ни е на 32 място в света по брой на самоубийствата на 100 000 жители; според данните от НСИ, 11 646 българи са се самоубили или починали от умишлено самонараняване през периода 2000-2010 г. Регистирана е и тенденция към увеличаване на самоубийствата в периода на криза - напр., през 2011 г. на живота си са посегнали 3153 българи, като при 796 от тях изходът е бил фатален.
Статистиката, независимо от своята прецизност, не е в състояние да отговори на два взаимно свързани въпроси:
1. Защо точно през февруари 2013 г. равномерно разпределените във времето самоубийствени актове, прераснаха във верижен процес / 6 случая за 14 дни!/?
2. Защо ментално здрави мъже се решават на ритуално самоубийство, чрез самозапалване(!) - днес, в ерата на постмодерната цивилизация?
Обяснението изисква специален социологически анализ. Колегите от гилдията знаят, че има класическа теория, на която да се опрем – тази на един от бащите на социологията Емил Дюрхем.
Аномичните самоубийства
При пет от посочените шест случая посегналите на живота си са имали сериозни материални затруднения. Същото се отнася и за януарската трагедия в Пловдив, където беше намерено мъртво цяло семейство (баща, съпруга и две деца), изпаднало в несъстоятелност пред банки и кредитни институции. Очевидно наблюдаваме верижна реакция на отчаяни хора, поставени в пълна безизходица. Психолози предупреждават, че механизмите на имитация на крайни форми за протест и саможертва вече са задвижени.
В криза сме, която отива към второ дъно. Бедността през последните четири години е надвиснала над половината от българите, а живеещите в крайна бедност са една четвърт от населението. Мнозинството от възрастните не помага на младите ( както повелява стародавната българска традиция) , защото сами са в режим на биологично оцеляване; младежите не са в състояние да се самоиздържат, а всеки трети е без перспектива да си намери работа.
Никога, нито при комунизма, нито при фашизма, нито при зараждащият се стихиен капитализъм в началото на миналия век не е било така. Дори след войни България е стъпвала на крака достатъчно бързо, за да върне социалния оптимизъм на своите граждани. Днес вместо оптимизъм глобалният антихуманен неолиберализъм чрез свои мисионери (Дянков, подкрепен от неговият патрон Борисов), както и медийните му трубадури, се опитаха да култивират у българина саможертвени нагласи и поведение. Колкото повече лишения търпял, толкова по-стабилна щяла да бъде държавата и нейната финансова система! Толкова повече щяли да ни уважават в ЕС; можело дори да последват българския пример...
Този опасен експеримент граничи с безумие , но има своя реална цена. През последните години, изпаднали в безпаричие, държавните институции окончателно спряха да работят в полза на гражданите. От обичайния бюрократизъм те превключиха към режим на бездушен непукизъм. Няма пари-няма публични услуги и социални помощи за изпадналите в беда семейства. Социалният контрол върху бедствената ситуация, на който разчитат гражданите в органичните/солидарни общества , е изчезнал. Социалните норми на поведение като закрила, взаимопомощ, доверие са се разпаднали.
Безмълвието на институциите и липсата на алтернативни (църковни, неправителствени и пр.) заместители на държавната социална подкрепа подготвиха взрива от демонстративни самоубийства, чиито бум изживяхме през черния февруари – без да сме сигурни, че това ще е краят. Аномията (”разпадът на нормите”- по Дрюрхем) е поразила дълбоко обществената тъкан и хората са принудени да оцеляват индивидуално, като животни в социалната джунгла. Които могат!
Не става дума за абстрактно, мисловно конструирано общество, а за съвсем конкретно: българското. Социологическата диагноза –отново по Дюрхем, но в актуализиран вариант би трябвало да бъде: наблюдаваме класически случай на аномични/социални самоубийства, които се самоиндуцират и превръщат във верижен процес. Няма как да ги класифицираме като позитивни или негативни актове; нито пък може да ги отнесем към другите типове самоубийствени актове, идентифицирани от Дюрхем: егоистични; алтруистични; фаталистични.
Пламен Горанов и Венцислав Асенов не се самозапалиха от егоистични подбуди, нито поради свръхинтегрираност (състояние, което тласка към саможертва тип „камикадзе”); не вярвам да са посегнали на живота си и заради обявения свършек на света...Те пламнаха като факли в знак на протест, което само по себе си е социално деяние. Запалиха се не случайно пред общините, където кметове , съветници, социални работници би трябвало да обслужват гражданите. Закъсалите, доведените до отчаяние жители - с предимство и без предусловия. Така е по закон Божи и по светските правила за устройството и функционирането на държавата. Но не и в българската, преживяваща тотален разпад на държавността и замяна на общочовешкия с егоистичния морал на войнстващия неолиберализъм..
Ритуалните самоубийства
Самоубийство, но защо чрез самозапалване, като публичен ритуален акт! Тук имало някаква загадъчност, която следвало да се разкрие – пишат събратя по перо. И почват да търсят първопричината в дълбините на историята и вековните културни стереотипи, детерминиращи постъпките на хората в кризисни ситуации. Научавам, че културолог с европейска кариера определял замозапалването като източна, не западна традиция. Друг специалист ни връща едва ли не в праисторически времена, за да разкрие магическото въздействие на огъня върху човешкото съзнание.
Може и да са прави! Не съм в състояние да преценя научната достоверност на техните тези, защото не съм специалист по трансцендентните релации. Придържам се към логиката и фактологията на събитията през най-новата ни история, защото съм се убедил, че всяко поколение извайва своето поведение в съответствие с уникалната ситуация, в която живее. Аналогии с далечното минало може и да има, но като адаптация на културните норми, а не като автоматично задвижване на модели на поведенчески актове, изковани от предците.
Ако моята теза е вярна, ритуалното самоубийство чрез запалване е социален инструмент, с който си служи поставеният в житейска безизходица индивид, за да повлияе не само на своята (лична, фамилна) ситуация, но и да отправи саможертвено послание към социалното обкръжение: Самозапалилият, вече полумъртъв, крещи със страшна сила: „Направете нещо! Незабавно! За мен и моите близки! За всички страдащи!”
Именно този сакрален жест, поради своята екстремност, е с доказана ефективност.
Бях в Тунис седмици, след като Мохамед Буазизи се самозапали в един южен град, защото му отнеха и последната надежда за всекидневно оцеляване: стока за продан, която надвишавала 5 кг. (т.е. бил нарушител на закона!). Три години по-рано окървавената от Бен Али миньорска стачка не възпламени гнева на тунизийците, но саможертвеният акт на безработния младеж стана детонатор на народно въстание.
Разговарях с колеги от бивша Чехословакия, за които самозапалването на студента Ян Палах срещу съветската окупацияе била героична постъпка, осветила и нежната революция двадесет години по-късно.
Във Варна преди седмица чух следното послание: „Пламен Горанов изгоря като факла заради кмета; след правителството нашият протест се пренася върху него!”. Искането за оставка на кмета Кирил Йорданов вече е в решаваща фаза...
Изводът е: който се самозапалва публично, и то в момент, когато гневът на себеподобните става неудържим, той ги въоръжава с неоспорим аргумент за самоотбрана – собствената си гибел. И формулира целта за атака: агенциите и екзекуторите на бездушната, антисоциална власт.
Така че ако трябва да посочим кои са моралните подбудители на верижните самоубийства – това са същите абдикирали от социалните си отговорности институции, срещу които протестират втори месец непримиримите млади българи. Същите мълчаливи и бездейни висши държавни чиновници, които упорито пренебрегваха призивите да разработят стратегия за превенция на самоубийствата в България. Днес чиновниците са техни безстрастни регистратори. Разбира се, никой от служителите, ангажирани в държавната администрация не е изтървал репликата: „Като нямаш работа и пари-самоубий се!”. И не за такава морална позиция иде реч в горните редове.
Морална отговорност, и то видима и пряка, носят и онези властови и финансови кръгове, за чиято етика и философия бедността и безизходицата са нормално състояние на духа и бита на „низшите” слоеве (виж послеписа). При монополистите безграничната алчност естествено ги тласка към третирането на туземното население като източник на свръхпечалби-дори когато последното е останало със стотинки в джоба.
Да, в самозапалването има символика, но нейното въздействие върху арената на сблъсъците остава на втори план. Погледът на хилядите протестиращи и на милионите зртели е фокусиран върху ужасяващата картина от съвременната българска реалност: „Жива/човешка факла”.
Тя не е агресивна спрямо другите. Но излъчва огромна/поразяваща сила, чиито енергиен източник е ненасилствения протест на един доведен до социално отчаяние и саможертвено просветление индивид.
Днес те са двама: Пламен и Венцислав!
Утре е Трети март! Да запалим свещи и се помолим за тяхното спасение!
ПП. Докато работих върху това социологическо есе, непрекъснато се питах: „Кои са виновните за публичните самоубийства?”. Очевидно това не са самите жертви, нито техните близки. Не мога да се отърва обаче от натрапничавата мисъл, че до груповите/верижни самоубийства през „Черния февруари” се стигна след системна обработка на общественото мнение от платени и самозвани проповедници на човеконенавистната неолиберална идеология, окупирали медийното и политическото пространство. За да не съм голословен, подбрах няколко цитати от публични дебати на тема, обединени условно в темата „Как живеят българите днес?”:
„ В социалната джунгла е така: който не е силен, умира” (Банкер);
„ При криза се печели най-много. Който не успява, минава на помощи” (Макрофинансист);
„Кьорав карти не играе” - коментар за измамените кредитополучатели (Банкер);
„Сиренето е без пари само в капана за мишките” (Депутат);
„Моят занаят е да си пазя парите, които натрупах през прехода! Другите да му мислят” (Олигарх);
„Който има пари, се лекува; който няма – умира!” (Депутат-лекар)