32 години след политическите промени в България, някой отново извади от гардероба скелета на политическия канибализъм. Темата е стара, с дълга идеологическа брада … По-стара от някои днешни политици.
Невежество и завист, или невежеството на завистта, впрегнати в услуга на чужди интереси.
Никога не съм работил в специалните служби на държавата. Нямам и сянка от конфликт на интереси. Работих като необвързан кариерен дипломат, но натрупах доста наблюдения за ролята на специалните служби в дипломатическия апарат на други държави. САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Швеция, Швейцария, Русия, Италия, Полша, Унгария – дано да не изпусна някого и неволно да го обидя… .
България също не правеше изключение. Разбира се не като МОСАД, МИ-5 и ЦРУ, или КГБ и ЩАЗИ.
Необвързаността на дипломата със специалните служби в действащата дипломация е по-скоро изключение. Ако трябва да сме откровени, това има и своите персонални неудобства… Но присъствието на специалните служби в дипломатическата е правило, а не случайно явление. Лишаването от подобни служители е не само признак на професионална неадекватност в напреднала фаза, но и правна неграмотност в остра форма.
Не мога да се сетя да по-добро доказателство за горното, от Решението на Конституционния съд на Република България по конст.д.№8 от 2011г. Номер на решение -11 Решение – 22.11.2011 г.
„1. Оспорените текстове на чл. 3, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за дипломатическата служба предвиждат, че дипломатическата служба, ръководена от министъра на външните работи “планира, координира и осъществява външната политика; представя и защитава българските интереси в Европейския съюз и НАТО и допринася за постигането на целите и за развитието на тези организации; осъществява официалните връзки с акредитираните в Република България дипломатически и консулски представителства на други държави и мисии на международни правителствени организации”. По този начин те влизат в противоречие с конституционните текстове, които уреждат представителната функция, предоставена от Конституцията на държавния глава, както и с част от конституционните функции на правителството. Дипломатическата служба няма и не може да има самостоятелно значение за ръководството, планирането, координацията и цялостното осъществяване на външната политика. Тя е единствено специализирана администрация, която е подчинена и изпълнява политическите решения по ръководството и осъществяването на външната политика на конституционно установените органи. Дипломатическата служба подпомага всички държавни органи, които според основният закон са компетентни и отговарят за формирането и провеждането на външната политика и участието на страната в международните отношения – Народното събрание, президента на Републиката и Министерския съвет.
Конституцията на Република България не съдържа норми, които да се отнасят до изграждането и функционирането на дипломатическата служба. Основният закон не съдържа критерии за заемане на съответните дипломатически длъжности, нито за постъпване и назначаване в дипломатическата служба. Следователно тази материя е предоставена изцяло за законодателно уреждане от Народното събрание. Преценката каква да бъде законовата уредба на дипломатическата служба е предоставена от Конституцията на парламента, поради което произнасяне за конституционосъобразността на атакуваните норми не може да бъде извършено. Последните могат да бъдат оценявани единствено с оглед тяхната целесъобразност и законодателна стабилност.
При назначаването и освобождаването на извънредни и пълномощни посланици и постоянни преставители към международни организации е налице споделена компетентност между президента на Републиката и Министерския съвет, включваща “напластяването” на еднакви по съдържание и еднопосочни по направление волеизявления на два конституционно определени органа в държавата (Решение № 2/2002 г. на Конституционния съд). От друга страна, не са предвидени правни механизми за разрешаване на евентуално възникнали конфликти между тези органи, по повод упражняването на споделената им компетентност. Поради това те би следвало да се ръководят от изискването за сътрудничество и взаимодействие за постигане на общо съгласие. Противното би означавало блокиране на държавни функции в сферата на външната политика. Конституционно недопустимо е ситуациите, при които не е постигнато съгласие между държавния глава и правителството, да бъдат разрешавани със заповед за прекратяване на дългосрочна командировка от министъра на външните работи, който е член на правителството. Освобождаването от длъжност може да се извърши само с издаването на указ на президента що се отнася до извънредните и пълномощни посланици и постоянните представители в международните организации и с решение на Министерския съвет що се отнася до генералните консули на Република България.
Въведените забрана за назначаване, забрана за продължаване на заемане на публични ръководни длъжности в дипломатическата служба и допълнителни основания за прекратяване и трансформиране на съществуващи трудови или служебни правоотношения, установени чрез посочените текстове на Закона за изменение и допълнение на Закона за дипломатическата служба противоречат на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), на принципа на равноправие на гражданите (чл. 6, ал. 2 от Конституцията) и представляват дискриминация, въведена със закон. Практиката на Конституционния съд на Република България определя, че принадлежността в миналото към структурите на тоталитарните тайни служби не може да бъде основание за ограничаване на конституционни права, и в частност за забрана за заемане на определена длъжност (вж. Решение № 14/1992 г. на Конституционния съд; Решение № 1/2005 г. на Конституционния съд; Решение № 11/2009 г. на Конституционния съд). Конституционният съд няма основание да се отклони от трайната си практика.“
Това решение на КС/РБ не може да бъде заобиколено когато се анализира освобождаването на кариерни дипломати като съветници на българския външен министър от 22.12.2021г. .
Като човек с известан правна култура, мога със спокойна съвест да „споделя“ …, че освобождаването е противоконституционно и като такова заповедтта на Министъра на външните работи е нищожна.
За втори път тази година, политическият процес в България поставя фундаменталния въпрос: колко струват призивите за правова държава, в която нарушенията на Конституцията не смущават самите управляващи?
Въпросът има и други измерения. За тях ни напомня историята на дипломацията. И не само дипломацията на Хенри Кисиндър и Сергей Лавров. Познавате ли министър Скубишевски? Знаете ли с какво остана той в историята на полската дипломация? Подобен бе и случаят с покойния министър Иван Станчов, който ни напусна преди няколко седмици. Те не допуснаха в дипломацията днешните грешки.
Наистина, всеки човек греши. Всеки има право на собствените си грешки, стига те да не са фатални.
Иска ми се да вярвам, че младите управляващи бързо ще се научат. Защото България даде заявка, че е тръгнала по нов път. Постигнатото досега не е малко и трябва да се цени. Но ако уроците не се усвоят всичко изградено може бързо да се срути.