През 70-те години на XX-ти век доктрината "Никсън" предвижда сглобяването на съюз между Иран и Саудитска Арабия в Близкия Изток. Идеята на този алианс е да защитава интересите на САЩ в региона, включително насочени срещу разширяването на влиянието на СССР. За да се осъществи тази цел, Техеран ще допринася с изключителните си военни възможности към онзи момент (никак не случайно режимът на шаха Иран е основен клиент на американския военно-промишлен комплекс преди революцията от 1979-та година), а Саудитска Арабия - с финансовите си възможности.
Десетилетия по-късно изглежда така, че САЩ имат все по-ограничени възможности за партньорства в Близкия Изток, а доктрината "Никсън" е избледняващ спомен. Иран стои все по-близо до Китай (с когото през 2020-та година подписа инвестиционно споразумение за 400 млрд долара) и Русия (с която оптимизира международния транспортен коридор Север - Юг, който е алтернативен проект на трафика през Суецкия канал). Междувременно преговорите между Вашингтон и Техеран за възстановяването на Ядрената сделка, водени чрез посредничеството на европейските дипломати, тъпчат на едно място.
Саудитска Арабия пък, в чието геополитическо ситуиране иначе панамериканизмът е ключов принцип, има хладни отношения с демократическата администрация в Белия дом (така беше и при тази на Барак Обама). Сред множеството причини за това, сред които са убийството на журналиста Джамал Хашоги и състоянието на човешките права и свободи в кралството като цяло, е и нежеланието на Вашингтон да продава безпилотни самолети на Риад. Като резултат на това Саудитска Арабия и Китай сключиха споразумение за съвместно производство на дронове по-рано тази година. Риад междувременно се превърна и в един от най-големите купувачи на китайските безпилотни самолети Wing Loong II. Добавете към това и друго: Пекин е най-големият вносител на саудитски петрол. Перспективата за "сглобяване" на сътрудничество между Саудитска Арабия и Китай, крепящо се на формулата петрол срещу военна технология, няма как да не напомня на Вашингтон за естеството на собственото им партньорство с Риад преди време. Оттук и достатъчно откровените думи на Джо Байдън, според които неговата визита в Саудитска Арабия е продиктувана, наред с желанието за "противопоставяне на Русия", така и за "надделяване над Китай".
Колкото и сложно да изглежда посещението на Джо Байдън в Саудитска Арабия, имайки предвид критиката и обвиненията на американския президент спрямо поведението на саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман, което сега услужливо бива напомняно на ръководителя на Белия дом от прогресивното крило на собствената му партия, то предстоящата визита в Джеда не е импровизиран акт. Напротив, в последно време Мохамед бин Салман се опиташе да се адаптира спрямо някои основни приоритети на американската външна политика в региона, така че да "трасира" това посещение на Байдън, с когото да бъдат разведрени отношенията на саудитския престолонаследник.
Така например, още миналата година Риад, въпреки тихото неудовлетворение на ОАЕ, инициира разведряване на отношенията с Катар и предприе стъпки за разрешаване на конфликта с Доха. Впоследствие пък саудитските власти подкрепиха сключването на примирие в Йемен. Тези две неща определено са по вкуса на администрацията на Джо Байдън. А за да увеличи тежестта си пред американския президент, Мохамед бин Салман осъществи редица визити - в Египет, Йордания и Турция - опитвайки да акцентира върху лидерския имидж на Кралството като един от основните центрове на власт в региона.
Разбира се, американците биха желали повече от това. Например, Риад продължава да "влачи крак" в официализирането на отношенията си с Израел; за разлика от ОАЕ и Мароко, които лидират този процес, покрай сключените Авраамически споразумения през 2020-та година. Предвид скочилите цени на петрола покрай войната в Украйна, Саудитска Арабия, макар да увеличи производството си на петрол, така и не го направи в значимо количество, така че да бъде усетено от потребителите. Последното е особено важно, ако не толкова за САЩ, доколкото Вашингтон вече не разчита на въглеводородите от Близкия Изток, то за Европа, която иска в спешен порядък да диверсифицира своите източници на природни ресурси. В този смисъл, посещението на Байдън в Саудистка Арабия ще бъде важно за Стария континент. Дори и да има позитивна промяна в енергийната политика на Риад, то това ще се случи на практика след септември месец, когато ОПЕК+ ще води нови разговори за квотите петрол, които държавите членки ще предоставят на пазара. В този процес обаче Саудитска Арабия ще е между чука и наковалнята, тъй като на американския натиск за увеличаване на добива на петрол ще противостои този на Русия, член на ОПЕК+, за точно обратното. Така или иначе, самият факт, че американската делегация предпочита да не поставят акцент върху въглеводородите, означава, че те нямат големи очаквания за промяна на политиката на добив на Риад.
Посещението на Байдън в Саудитска Арабия обаче изглежда по-вероятно да донесе дивиденти за Риад, отколкото за Вашингтон. Да бъде домакин на американския президент, пък било и в "разтворен формат" на Съвета за сътрудничество в Персийския залив (плюс Египет, Йордания и Ирак), е успех само по себе си за Мохамед бин Салман. Същият, след споменатото убийство на Джамал Хашоги, за което от ЦРУ считат, че е наредено именно от престолонаследника на кралството, имаше крещяща нужда от това да възстанови отношенията си с американците по принцип и с Джо Байдън в частност. Тази необходимост произтича от това, че Риад все още разчита изключително на САЩ за своята сигурност. Оттук и един от стандартните импулси на Саудитска Арабия, насочени в настояването за допълнителни гаранции от Вашингтон, включително чрез интегрирането на военно-въздушен щит сред арабски държави от региона спрямо Иран и хутите в Йемен.
Дали посещението на Байдън в Саудитска Арабия (и Израел преди това) ще бъде успешно зависи и от други развръзки, които биват коментирани в световната преса в предварителен порядък. Знак за положително развитие, например, би било това дали в Йерусалим американският президент и израелският министър-председател Яир Лапид ще оповестят създаването на Iron Beam - отбранителна система със лазерна технология. В Джеда пък, допускат от Financial Times, е възможно да се стигне до обявяването на свързване на енергийната мрежа на Ирак към тази на Саудитска Арабия, което ще спомогне на Багдад да намали своята енергийна зависимост от Иран. Други медии пък споменават, че е възможно, ако макар и Риад да не официализира отношенията си с Тел Авив, то поне да бъде направена крачка в тази посока (като откриването на директни полети от Израел до Саудитска Арабия; към момента, например, за да могат мюсюлманите от Израел да осъществят поклонение до свещените места в Мека, те трябва да минат през трета страна, което допълнително оскъпява пътуването им). В медиите се коментира също, че е възможно да се официализира разбирателство за режима на достъп през проливите на остров Тиран, стоящ на входа към Израел между Червено море и залива Акаба, чийто суверенитет бе прехвърлен от Египет на Саудитска Арабия преди години (за да се случи последното, бе необходимо съгласието и на Тел Авив).
Независимо от развоя на посещенията на Джо Байдън в Израел, Западния бряг и Саудитска Арабия, действащият американски президент ще остане в сянката на своя предшественик в Белия дом. Именно Доналд Тръмп направи повече от очакваното в прокарването на израелско-арабското сътрудничество (което иначе е отколешна мечта за американската дипломация в региона). Това Тръмп постигна, освен с подписването на споменатите Авраамически споразумения, така и с оттеглянето на САЩ от Ядрената сделка с Иран. Списъкът с решенията на Тръмп, които удовлетворяваха съвместно и Тел Авив, и Риад, всъщност бе дълъг и включваше както убийството на Касем Сюлеймани, ръководител на Ал-Кудс в рамките на Ислямската революционна гвардия, така и обявяването на Пасдаран за терористична организация.
Но десетилетия след доктрината "Никсън", стойностите в уравнението са променени и САЩ имат нужда от нова концептуализация на присъствието си в Близкия Изток. Тя трябва да бъде съобразена както с външнополитическите приоритети на Вашингтон, свързани с Източна (а не Западна) Азия, така и с това, че Китай развива успешни двустранни партньорства с редица от американските съюзници в региона (Саудитска Арабия, ОАЕ, Турция, Израел и т.н). Текущата американска администрация обаче изглежда "потопена" в икономическите проблеми на страната, което поставя под въпрос това дали тя ще има времето и ресурса да даде своя принос за такава концептуализация.