"СДС е само спомен и не харесвам опитите на разни мутанти да поддържат илюзията, че продължава да съществува, спекулациите с името му трябва да престанат", казва професор Михаил Неделчев, който навърши 80 години.
Професор Неделчев, Вие бяхте ли дисидент по време на комунизма? Защо проектът Ви за "Речник на дисидентите" навремето предизвика скандал?
М. Неделчев: Не, аз в никакъв случай не бях дисидент, защото за да си такъв, трябва да заявиш гласно несъгласието си, да направиш по някакъв начин публично събитие от него. Аз, разбира се, бях несъгласен със системата, но в една мека форма на "стоическа нормалност", както по-късно я определих.
А проектът за речника навремето предизвика скандал, просто защото имаше много желаещи да се наредят в групата на дисидентите, особено сред тогавашните политически активисти. Но това нямаше как да стане, тъй като спазвахме строг регламент, описан и следен от международен комитет, в който и аз участвах. На регламента отговаряха фигури като Желю Желев, Георги Марков, Асен Игнатов, Атанас Славов…
След 1989-а година бяхте от най-активните деятели за възраждането на Радикал-демократическата партия, но не се ли оказа политическа утопия събуждането за нов живот на тези наши преддеветосептемврийски партии?
М. Неделчев: Ние знаехме, че това е ретроутопия, но желахме да я осъществим, независимо от риска тези партии да изглеждат старомодни и да останат периферни. Ясно ни беше, че не можем да снадим прекъснатото историческо време, целта обаче беше друга - да възкресим паметта за някогашните политици и главно морала им. Въобще не съжалявам, че го направихме.
Кой днес е наследник на СДС - коалиционният партньор на ГЕРБ, ДБ, ПП или това е само спомен?
М. Неделчев: Мисля, че е само спомен и не харесвам опитите на разни мутанти да поддържат илюзията, че СДС продължава да съществува. Той възникна спонтанно като много сложно политическо образувание, което няма как да се повтори и наследи, спекулациите с името му най-после трябва да престанат.
Защо дясното у нас така и не успя да се пребори с комунизма до степен, че има не само мощна вълна на носталгия по Тодор Живков, а и на подкрепа към Путин, въпреки нахлуването му в Украйна?
М. Неделчев: Не е чак да не успяхме да се преборим с комунизма, с неговата идеология и всекидневни практики. Но трябва да си даваме сметка, че комунистическата партия у нас беше много мощна - в нея членуваха един милион и заедно със семействата си бяха много хора, които са били привилегировани и търсеха всякакви начини това да продължи.
Друг въпрос е тази отвратителна подкрепа за Путин и след нахлуването му в Украйна - това е нещо нетърпимо от моя гледна точка, което наистина застрашава присъствието ни в демократичния свят. На всяка цена трябва да му се противопоставим.
Може ли под някаква форма петата колона на Путин да спечели у нас следващите избори?
М. Неделчев: Убеден съм, че не е възможно. Това все пак е една малка част от обществото, която въобще не трябва да съществува в държава член на ЕС и НАТО. И най-неприятното е, че сред тях има и млади хора, което означава, че не сме си свършили работата. Вероятно на повечето им плащат, което трябва да бъде доказано от службите, но щом не го правят, значи и те са проникнати от такива люде.
В какво днес се състои "македонският въпрос" и дали той се решава с приемането на френското предложение?
М. Неделчев: Той има 150 или най-малко 120-130 годишна история и не би могъл изведнъж да бъде решен с френското предложение, но то за момента успокоява противоречията. Присъединяването на Северна Македония към ЕС ще е дълъг процес, чието развитие е трудно да се прогнозира, защото зависи от много фактори и извън политиката. Колкото и да е невъзможно да се прави политика от историята, това е неизбежно. Ето например тази система от биографии, както аз я наричам - Левски, Ботев, Гоце и Яворов, е най-значимата в съвременната българска история, именно защото свързва литература и политика.
Какъв е начинът да си патриот в българската политика и да стоиш далече от "Атака", ВМРО, НФСБ, "Възраждане"?
М. Неделчев: Начинът е да бъдеш патриот, а не псевдопатриот, каквито са тези от споменатите партии. В моята област специално, като хуманитарист, патриотизъм е да те занимават теми от националната ни история. Той е въпрос на знания, а не на агресивност. Никога няма да забравя, когато веднъж трябваше да прочета слово на Петрова нива в Странджа и въпреки че съм изследвал и съм писал книги за дейността на ВМРО там, точно тези хора ме освиркаха без хал хабер да имат за какво говоря. Лъжепатриотите обаче натрупаха самочувствие, защото формациите от десния сектор са склонни да пренебрегват националната проблематика.
Народният поет Иван Вазов продължава ли да определя националните чувства на народа?
М. Неделчев: Да, разбира се, и това е заради изключителното пълноводие на неговото творчество. Той е дал имена на всички български феномени след Освобождението, което прави ролята му за националното самосъзнание неотменима. И независимо от възможните критики, титлата народен поет е дадена на Вазов съвсем естествено още в ранна възраст, а по-късно цар Борис и официално го увенчава с нея.
Има проблем обаче и той е драматичен - националното самосъзнание трябва да се развива и преформулира, а нашето продължава да е доминирано от възрожденския вазовски модел. И това днес се превръща в голям негов минус.
На 80 години либерал ли сте или консерватор, след като сте защитавали идеите и на едните, и на другите?
М. Неделчев: Колкото и да не им харесва на моите близки приятели либералите, аз съм консервативен либерал или либерален консерватор. С годините, а моите вече са много, постепенно ставах все по-консервативен, което обаче не означаваше отказ от либералните идеи, от защитата на индивидуалните права на човека, от персоналистичните ми възгледи. Повлияла ми е сигурно не само възрастта, а и хората в българската политика, които се обявиха за либерали, и повече или по-малко омаскариха либерализма с компромисите и съглашателството си. Имам предвид ДПС и НДСВ.
Българската литература на 21-и век върши ли политическа работа?
М. Неделчев: Мисля, че в литературно-исторически план ние все още не сме явили конкретната фигура на политическия писател, който създава политологически по същността си текстове с художествена стойност. А имаме много и значими такива писатели като Симеон Радев, Димо Кьорчев или Васил Пундев. Мисля, че в продължение на тяхната линия днес чудесните книги с политическа тематика на Георги Господинов, Теодора Димова, Мирела Иванова, Деян Енев и на немалко други наистина вършат важна политическа работа.