Досегашните кметове и президенти със сигурност се съобразяваха много повече с обществените интереси в сравнение с депутатите и министрите, казва Любен Обретенов в коментарна статия във в-к „Сега”.
Противниците на въвеждането на чист мажоритарен вот за парламентарните избори у нас са много и с най-различна партийна окраска. Самият факт, че всички водещи политически сили се обявяват против този вот, е може би един от най-сериозните аргументи, че трябва да бъде въведен. Една от често изтъкваните тези на опонентите на чистото състезание между личности е, че ние не сме Великобритания и САЩ, където гласуват мажоритарно. Подтекстът е ясен - българите не са достатъчно зрели като онези, които живеят във водещите демокрации.
Няма нищо лошо в това да проучваш и евентуално да прилагаш опита на други страни. Но на подобни обвинения за едва ли не чуждопоклонничество може да се отговори само по един начин - с доказателства, че мажоритарният вот работи и у нас и към момента дава сравнително добри резултати. С мажоритарен вот ние избираме кметове и президенти.
Без да се изпада в абсолютизиране, не може да не се отбележи фактът, че много от сравнително успешните политици у нас, при това представители на различни партии, първо бяха кметове. А онези от тях, които изгубиха доверие като градоначалници, като например Стефан Софиянски,
бързо приключиха и с политиката
Мнозина противници на мажоритарните избори изтъкват, че ако те бъдат въведени в България, ще останат само две-три партии. Абсолютна заблуда. Нито в страните с мажоритарен вот има две партии, нито пък кметовете у нас са само от две формации. Напротив - много кметове, които по една или друга причина са спечелили доверие и добри позиции сред своите съграждани, принуждават дори големите политически сили да тичат след тях, наближат ли местни избори. Да не говорим колко случаи има на кметове, избрани като партийни кандидатури, които впоследствие влизат в конфликт със своите партии и се явяват като независими. И надделяват над чисто партийните кандидатури. По-добра илюстрация на това, че при мажоритарния вот определяща е личността, а не партийната номинация, трудно може да се намери. Именно доминацията на партийното начало над личните качества е един от големите проблеми на българския политически модел, когато става дума за парламентарни избори. Очевидно е, че мажоритарният вот е добра рецепта за решаването на този проблем.
Любим пример на противниците на мажоритарния вот са парламентарните избори през 2009 г., когато имаше 31 мажоритарни мандата и всичките бяха спечелени от ГЕРБ и ДПС. Този експеримент обаче съвсем не може да бъде показателен. Първо - не е сигурно дали резултатите щяха да са такива, ако имаше и втори тур. Второ - поради особеностите на пропорционалната система, при която всичко се решава в София, във всички тези 31 мандата от името на ГЕРБ на практика се явяваше само и единствено Бойко Борисов. Твърденията, че българите имат склонност да гласуват за кандидат-месии и при мажоритарен вот е възможно една партия да спечели всички мандати, също могат лесно да бъдат оборени. Очевидно е, че този вот предполага силни местни партийни структури и създаването на различна политическа култура, при която регионите ще са по-важни от столицата. Създаването на тази култура ще е сериозна преграда пред месианските тежнения, които със сигурност се радваха на успех в българското общество през последното десетилетие. Към момента на хоризонта няма нов кандидат-месия и затова моментът за началото на създаване на новата политическа култура е много подходящ. Последните частични кметски избори във Варна, на които имаше ниска избирателна активност и резултати в полза на статуквото, също не могат да бъда аргумент против мажоритарното избиране на парламент. Едно е да се избира един кмет за две години и съвсем друго 240 депутати.
Що се отнася до досегашните български президенти, към тях може да има различни критики. Но не може да се отрече едно - всички те се стараеха да се придържат в много по-голяма степен към обществените интереси от досегашните български правителства.
Изключение прави единствено
вторият мандат на Георги Първанов,
когато той не се посвени да влезе в редиците на олигархията с всичките й атрибути. В първия си мандат обаче Първанов се стараеше да отстоява обществените и националните интереси. Например именно той бе човекът, който пръв обвърза публично изплащането на пенсиите на българските изселници в Турция с обезщетяването на тракийските бежанци у нас. Що се отнася до Жельо Желев и Петър Стоянов, те останаха в историята с инициативи като "Боянските ливади" и реплики като "Иване, кажи си" - все насочени към правителства на техните собствени партии. Засега Росен Плевнелиев се старае да бъде истински представител на обществения интерес. Той подкрепи както протестите през февруари, така и настоящите многолюдни митинги и шествия. Няма как да не се отчете фактът, че досегашните държавни глави бяха избрани на мажоритарни избори и именно на такива се явиха, след като мандатите им завършиха. Със сигурност това не беше без значение за тяхното поведение на "Дондуков" 2. Изключението тук отново е злополучният втори мандат на Първанов. И може би една от причините за него бе именно фактът, че той нямаше как да се бори и за трети и не му предстоеше да се явява отново на мажоритарни избори.
Мажоритарният вот със сигурност е най-бързият начин за промяна на настоящата политическа система. И може би и най-ефективният. Ако бъдат избирани мажоритарно в два тура, депутатите ще зависят в много по-голяма степен от своите собствени избиратели и в много по-малка от своите партийни ръководства. Дори ако някой местен, свестен и известен по една или друга причина загуби партийното благоволение, той ще може да се яви като независим и шансовете му да спечели ще са съвсем реални, както се случва при кметовете. Ако страната се раздели на 240 едномандатни района, те ще са достатъчно неголеми, за да може всеки популярен на местно ниво политик, който има доверието на своите съграждани, да направи успешна кампания. Независимо колко големи партии са изправени срещу него и колко много пари влагат.
Има един сериозен риск
и той е свързан с факта, че мажоритарният вот може да подпомогне феодализирането на определени региони. Именно тук обаче е ролята на централните ръководства на партиите, които да се противопоставят на подобни тенденции и по този начин да печелят доверие.
Ако се въведе мажоритарен вот, от само себе си ще отпаднат и някои други сериозни проблеми като служебното предимство, което в момента имат парламентарните партии, трудното проникване на малките формации в парламента и т.н. Всичко ще зависи само и единствено от това доколко една партия, независимо дали е била парламентарно представена, е успяла да издигне успешни кандидати.
Вярно е, че е възможно да има някои изкривявания на вота, ако той стане мажоритарен. Но нима сега няма подобни изкривявания? Нима ДПС не взе три мандата в София с по-малко от 1% от гласовете? Нима партиите, които управляват в момента, не го правят с около 20% от гласовете на всички избиратели? Нима през годините нямаше много случаи на хора, попаднали с чисто пропорционален вот в парламента единствено заради икономическите си възможности? Няма изборна система, която да не дава отклонения. Но всяка изборна система носи със себе си определени политически последствия. Резултатите от пропорционалната система в нашата политика вече ги гледаме повече от 20 години. И може би е крайно време да дадем шанс на мажоритарния вот.