II. Размисли за философско-политическата основа на външната политика на България
Част от историческия наратив на всяка суверенна държава е развитието на определена външнополитическа философия, отчитаща особеностите в нейното обществено развитие, както и спецификата на нейното близко и по-далечно обкръжение. Тази философия за различните случаи се движи в един широк диапазон: от присламчване към силни държави (философията на сателита) до последователното заемане на принципни позиции, изготвени на основата на национални интереси и вътрешни убеждения, реално отстоявани и провеждани на практика съобразно съществуващите възможности. В случая с България основните обстоятелства, определили сателитния синдром, са реалностите и рисковете на кръстопътното геополитическо и културно-религиозно разположение, разпокъсаността на българския етнос на Балканите след Освобождението, близостта на късно-средновековни големи империи, които нееднократно прекъсват нормалното развитие на българската държавност и общество, принуждавайки го да живее дълги периоди в непрестанна борба за оцеляване. Затова изчистването на сателитния синдром и развитието на равноправни отношения с „големите братя“ нито е лесна задача, нито може да даде бързи резултати. Тя би трябвало да се води систематично и последователно, започвайки с един задълбочен анализ на развитието на съотношението между националните интереси и ценностите във външната политика на България (твърде често българските национални интереси са били подчинявани на идеологическите съображения и геополитическите амбиции на поредния „голям брат“!), с акцент върху тяхната сегашна реализация в условията на демокрация и евроатлантическа интеграция. Най-погрешният подход би бил противопоставянето на националните интереси и евроатлантическите ценности, което ще укрепи вместо да елиминира сателитния синдром. Не по-малко вредна би била и другата позната от историята крайност на „сляпо“ подчиняване на националните интереси на евроатлантическите ценности. По-долу се разглеждат няколко общи схващания и отправни точки, които като цяло биха могли да се вземат под внимание при развитието на собствени, български, философско-политически виждания за развитието на системата на международните отношения и за възможностите, които биха могли да се разкрият от една силна външна политика на България. Тези наши виждания и подходи с голяма вероятност ще бъдат сходни с тези на други демократично управлявани държави, но те ще си бъдат наши, т. е. родени от нашия живот убеждения, а не спуснати от „голям брат“.
На теория външната политика на една държава се изгражда въз основа на комбинацията от нейните национални интереси и преобладаващо възприетите от обществото в тази държава (на първо място – от неговите елити) ценности. Когато Х. Кисинджър говори за съотношението интереси – ценности, той не акцентира особено върху неговата мобилност. А тя има важно значение както цялостно по същество, така и специално в случаите, когато се характеризира почтеността и последователността на външната политика на една държава. Натрупване на външнополитическа почтеност и конструктивност може да се получи, но то никога не може да бъде предварително гарантирано. Защото съответната държава може да има интерес да бъде почтена в едни случаи, не толкова почтена в друг, или направо непочтена в трети. Двойните стандарти са типичен пример. Затова България трябва да оценява постоянно и в движение, без емоции и предубеждения, конкретните действия на всяка държава, с която взаимодейства. Това първо. На второ място, на международната арена държавите влизат в отношения помежду си, всяка защитавайки и осъществявайки своите интереси като същевременно, за да се получи конструктивно взаимодействие и сътрудничество, практически винаги са необходими компромиси. Тези компромиси понякога са особено сложни за договаряне и трудни за осъществяване, но въпреки това са необходими. Следователно, националният интерес се проявява не в стилизиран, а в конкретен вид при всяка международна обстановка, тенденция или проблем, касаещи по един или друг начин съответната държава. На българските политици би следвало да е ясно, че усилията за провеждане на външната политика на нашата, а и на която и да било друга страна, придържайки се максималистично и само към националните интереси, без да се интерпретира вярно тяхната възможна реализация, биха били контрапродуктивни (Справка: особеностите и резултатите на българската външна политика за досегашното развитие на отношенията на България с Република Северна Македония). Следователно, за да се постигне максимално възможното осъществяване на националния интерес е необходимо дълбоко познаване на действащите суверенни държави и адекватно интерпретиране на случващото се на международното поле. Това, от своя страна, предполага необходимост от обширни и дълбоки познания, широк кръгозор, натрупан дипломатически опит и умения. Затова второто основно изискване за осъществяването на силна външна политика е наличието на добре подготвени дипломатически служители и ефикасно действаща национална дипломатическа служба. Това е необходимо условие за успешна външна политика, а ширещите се по тези места политическа партизанщина и шуробаджанащина (по нанасяните от тях вреди) трябва да се възприемат като престъпление срещу държавата и националната сигурност и да се санкционират съответно. Ако това не се разбере и не се промени сегашното състояние, забравете, че можем да имаме силна външна политика, съответно – забравете, че можем да постигнем значими за икономическото и социалното развитие на България външнополитически успехи. Драматизирам? Не, просто има неща, които се заплащат прескъпо, когато користно и систематично се пренебрегват. Никой не е по-хитър от дявола!
Целта на националната външна политика в крайна сметка е да постигне максимално възможното осъществяване на националните интереси и ценностни схващания при дадени обстоятелства, запазвайки и по възможност даже задълбочавайки своята интегралност.
Невъзможно е да се развие една външнополитическа теза, без да се вземат под първостепенно внимание основните принципи и механизми, влияещи върху развитието на системата на международните отношения и върху доминиращия в определен период световен ред. Последните две понятия не са идентични, често се бъркат и създават излишно заплетени ситуации. Предлагам следното разграничаване: системата на международните отношения включва преди всичко суверенните държави като главни действащи лица, развиващи взаимоотношения на основата на универсални и неизключващи принципи и механизми като суверенитет, суверенно равенство, ненамеса във вътрешните работи и т. н. Световният ред, от друга страна, представлява един по-подробен набор от правила (понякога – неписани) за поведение на държавите, договарян и поддържан от глобалните сили и подчинените им международни властови структури. Обхваща много по-ограничен исторически период.
Универсалните принципи и механизми на системата на международните отношения могат да бъдат повлияни от суверенните субекти, особено от глобалните държави, но не могат да бъдат елиминирани, докато значими промени в глобалните властови съотношения могат да изменят съществено или да разрушат даден световен ред. По тази именно причина е нужно и важно горното разграничаване. Защото показва, че развитието на системата на международните отношения за разлика от световния ред не е изцяло подвластно на глобалните сили и на мощните държави като цяло. Последните са „пазители“ на балансите в даден световен ред, но както пише Кисинджър, в крайна сметка запазването на тези баланси за много дълъг период е невъзможно – в някой момент те се нарушават и започва изграждането на нови глобални баланси на следващия световен ред. За разлика от световния ред подобни „пазители“ на системата на международните отношения не могат да съществуват!
В своята книга „Световният ред“ (2004) Х. Кисинджър посочва, че за да започнат изграждането на нов световен ред, „държавите, поддържайки своите собствени ценности, трябва да придобият една втора култура, която е глобална, структурна и юридическа – концепция за ред, който излиза (transcends) извън перспективите и идеалите на който и да било регион или държава.“ Такава втора култура, ако признава и се придържа към юридическата равнопоставеност на суверенните държави, би могла с пълно основание да се нарече „култура на суверенното равенство“, необходима характеристика, според мен, на силната национална външна политика.
Противоречията между глобалните и напористи регионални сили, техните геополитически амбиции, комбинации и силови действия често водят до опасни геополитически противопоставяния, пренареждания и кръвопролития. Такива опасни развития по принцип могат да бъдат смекчени или дори парирани от ефикасно действаща глобална международна общност, изградена и развивана на принципа на суверенното равенство. Принципът е закрепен в Устава на ООН (Чл.2) като системообразуващ принцип на световната организация. Сега остава да се утвърждава разбирането, че тъй като приложимостта на този принцип е променлива, степента на неговото прилагане може да служи като критерий за демократичност на даден световен ред. (Според моето мнение, все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство трябва да се търси в самостоятелното и взаимообвързаното осъществяване и развитие на трите основни категории на Кантовата политическа философия: автономия – равноправие – свобода. В този именно ред!).
Известни в историята са безбройните случаи на нарушаване или ограничено прилагане на принципа на суверенното равенство, особено при сегашното неспазване на международното право. Затова срещу геополитическите противоречия и сблъсъци между глобалните сили стои необходимостта от последователна борба на другите суверенни държави за все по-пълно прилагане на принципа на суверенното равенство и решаване на проблемите по пътя на преговорите. В тази борба участват, разбира се, различни обществени организации, културно-религиозни обединения, профсъюзи, други неправителствени организации, но те могат да имат само спомагателна роля. Предвиждането на по-големи международни правомощия за международните неправителствени организации е не само неоправдано, но може да бъде много деструктивно за държавността и националните интереси на суверенните държави.
Отново да повторим, защото е важно: определящ фактор за развитието на глобална равноправна международна общност е борбата на суверенните държави. Тук въобще не става въпрос за „глобалното лидерство“, за реалната и ожесточаваща се борба за такова лидерство между САЩ и Китай. В настоящия текст развитието на глобална общност на основата на суверенното равенство, от една страна, и борбата между глобалните сили за световно лидерство, от друга, се разглеждат като принципно антагонистични начала. Разбира се, последните едва ли ще се развиват в постоянен конфликт, като животът най-вероятно ще наложи някакъв modus vivendi между тях. В същото време, мисля, че войната в Украйна ще получи шанс да приключи едва когато САЩ, Русия плюс възможно други глобални сили като ЕС, Китай и Индия се договорят по принцип за най-общите характеристики на бъдещия следвоенен световен ред и това ще бъде главната гаранция срещу прерастването на войната в глобална. Но за да бъде бъдещият световен ред демократичен и траен, той би трябвало да бъде договарян не само от глобалните сили, а от всички суверенни държави в света. Дали тук ще възникнат непреодолими противоречия и проблеми, ще зависи от склонността на глобалните сили да се разделят с част от техните глобални властови позиции и от нарастващата настоятелност за равноправие от страна на другите суверенни държави…
В международния политически речник много се говори за многополюсност. Но би следвало да се има предвид, че многополюсността не е юридически, а политически термин. Всяка многополюсност е исторически временен баланс на глобални и някои регионални сили, който сам не може да осигурява екзистенциални глобални блага (мир, сигурност, справедливост) без участието на организирана и равноправна международна общност. Не може да има претендиращ за справедливост многополюсен световен ред без развитието на такава общност. Въпреки това прави впечатление, че повечето анализатори все по-малко говорят за такава международна общност, докато все повече се концентрират върху разработването или коментирането на прилаганите от глобалните сили геополитически стратегии и подходи. Считам това за голям недостатък, защото съм убеден, че към демократична многополюсност води последователното прилагане в международните отношения на юридическия принцип на суверенното равенство, поради което той би следвало да се изважда пред скоби на каквито и да било други международни юридическо-политически съображения. Процесите на икономическа интернационализация не би трябвало да променят този извод.
Както се вижда, за разлика от отношенията между цивилизациите и идеологиите, отношенията между държавите се поддават на универсализация и съответно на правно договаряне и регулиране. Това е много важно обстоятелство, което неолиберализмът от края на миналия и началото на настоящия век не разбра добре, подцени държавността и необходимостта от модернизиране на юридическата база на междудържавните отношения и тази грешка допринесе и продължава да допринася много за неговото безславно отшумяване. Равноправната глобална общност би следвало да осъществи голям напредък в усилията за разрешаване на конфликтите на междудържавна основа като стимулира деидеологизацията на международните отношения и развива равноправно междудържавно сътрудничество, вливайки нов живот и разширявайки обхвата на международното право. Голямото мнозинство суверенни държави се придържат към съдействието за такова развитие на системата на международните отношения. За съжаление, под влияние на глобалните сили в днешната международна политика се отдава приоритет на геополитическите построения пред развитието на равноправна глобална общност и нейното укрепване. Този принципно погрешен подход често пъти води до големи беди, както ще се види по-нататък в текста.
През последните години се заговори, че пробиващата си път многополюсност ще доведе неизбежно до разделяне на света на зони на влияние. Много анализатори считат, че такава регионализация би могла да стане във форми, които не биха създавали проблеми за мира и сътрудничеството в света. Според моето мнение, подобна тенденция, ако се развие, също като борбата за световно лидерство, би представлявала препятстващ развитието на равноправна глобална общност процес, с всички произтичащи от това негативни последици. Други анализатори считат, че подобни зони на влияние в крайна сметка ще приемат формата на цивилизационни мега-региони, всеки един със съответна страна-лидер, като лидерите ще договарят глобалното мирно съвместно съществуване. Аз лично бих сравнил подобни и хипотетични засега мега-региони с „подвижни пясъци“ за световния мир и сигурност…
Най-важното условие за провеждането на независима и интегрална външна политика е тежестта и централната роля в нея на фактора национално достойнство. Звучи като лозунг, но в действителност е една много съдържателна външнополитическа характеристика. Именно националното достойнство, при професионално провеждана външна политика, прави възможно обединяването в едно съзидателно и целенасочено цяло на националните интереси, общодемократичните ценности и усилията за възможното повишаване на международната субектност на България. Тук изразявам своето несъгласие с тезата, че страни като нашата не могат да имат геополитическа субектност, а са само обекти на геополитиката на глобалните играчи. Историята познава много случаи, когато в невралгични райони малки и средни страни са отстоявали своите интереси и национално достойнство (независимо от техния политически режим и неговата идеология) срещу една или повече глобални сили и в крайна сметка са повишавали съществено международната си правосубектност. Примерите са много, като тук ще спомена само няколко: Турция (при Ататюрк и в наше време), Виетнам, Куба, а понастоящем такава борба води Украйна. В българската история такова събитие несъмнено е Съединението през 1885г.
Аз разбирам някои от мотивите на анализаторите-скептици за международната субектност на малки и средни страни. Многобройните примери на безусловна геополитическа субординация в световната история биха могли да се възприемат като доказателство за такава доминираща тенденция. Основателно е, например, опасението, че всякакво изхвърляне на една държава в тази посока без реално съдържание и постижения или е несериозно, или – контрапродуктивно. Да не говорим, че може да бъде и с много тежки последици. Но, от друга страна, не може да твърдиш, че нищо не зависи от твоята държава, а след това да се гневиш, че тя и народът ѝ нищо не правят в защита и за утвърждаване на тяхното национално достойнство. Аз съм убеден и настоятелно твърдя, че между националното достойнство и международната субектност на държавите има право-пропорционална взаимна връзка независимо от географските, демографските, икономическите и военните характеристики на различните по размер държави. Нещо повече, при сегашните международни обстоятелства ролята на малките и средни страни и техният стремеж към обединяване на усилията за мир и равноправие постоянно ще нарастват, включително и поради изострянето на противоречията между глобалните сили. Когато ви водят към катастрофи, включително глобални и възможно – ядрени, усещането за общност между неглобалните и неядрените държави обективно се засилва.
Принципът на суверенното равенство, следователно, далеч не е изчерпал своята системообразуваща и преобразуваща мощ независимо от силовите прояви на международната арена. Очаквам той тепърва да привлича към сътрудничество и взаимодействие не само тъй наречените „средни“ държави, но и уязвими, пренебрегнати и неоправдани страни. Не би било изненада, ако в обозримо бъдеще се създаде някакъв общ форум от борещи се за мир средни и по-малки държави, водени от геополитически важни страни като Турция, Индонезия, Аржентина, Мексико, Виетнам, Египет, Казахстан и др., освен ако (алтернативен вариант) не се осъществи евентуално по-масово разширяване на БРИКС (сегашни членове: Бразилия, Русия, Индия, Китай и Република Южна Африка). Националното достойнство на държавите и нациите, освен че придава съзидателно самочувствие, представлява основната опорна стена на суверенното равенство, мощна движеща сила за мир и за изграждане на равноправна глобална международна общност. А в наши дни световният мир и суверенното равенство са двете страни на една и съща монета.
Нищо от изложеното до момента не противоречи на нашите съюзнически ангажименти и споделени ценности!
В заключение към изразените философско-политически виждания за това на какви базисни отправни точки би могла да се опира външната политика на България, за да бъде силна, бих си позволил да направя опит за дефиниране на понятието „силна външна политика“. Това е принципна, интегрална и професионално провеждана външна политика, придържаща се приоритетно към защитата и максимално възможното осъществяване на националните интереси, към принципите на суверенното равенство и националното достойнство, и на тази основа – към повишаване на международната субектност на съответната държава. Участието на тази държава в интеграционни схеми и военно-политически съюзи може да прибави съществени допълнителни способности към нейната сигурност и развитие, но не може да замени силната национална външна политика. Опитът от членството на България в Европейския съюз и НАТО до настоящия момент показва именно това – въпреки несъмнените ползи от това членство за сигурността и развитието на нашата страна, все още сме много далече от възможните оптимални резултати, като една от основните причини за това (освен корупцията и другите вътрешни проблеми) са сателитният синдром и отсъствието на силна външна политика.
СЛЕДВА