Тезата за това, че войната в Украйна е част от борбата за многополюсен световен ред, от друга страна, има своите немалко последователи в т. нар. „незападен свят“. Тази руска опорна точка, обновена от президента Путин в неговото послание към Федералното събрание на Русия на 21.02.2023г., се заключава в замъгляването на връзките между предисторията на руско-украинския конфликт и самата агресия с цел - отпадане на вината за започване на войната: „Искам да повторя това: те започнаха войната, а ние използвахме и използваме сила, за да я спрем.“ За съжаление, макар и обяснимо, този пропаганден ход има ефект в част от „незападния свят“.
Преориентирането на руските енергийни и суровинни ресурси към Китай, Индия и други страни от „незападния свят“ е принудително, но в крайна сметка би следвало да даде стратегически предимства за развитието на тези страни по сравнение, например, с европейските страни, които загубиха тези предимства. И ако за бившите колониални сили това може да има морално-исторически аспекти (не могат да искат от бившите си колонии да се откажат от евтини руски енергийни ресурси, след като те самите са ги ползвали десетилетия!), то страни като нашата остават засега с единствения плюс, че са се освободили от едностранни зависимости, както и с надеждата, че на тяхно място не са се появили нови такива.
Американските геополитически интереси налагат САЩ да подпомагат техните съюзници в Югоизточна Европа, като това се отнася особено за България предвид необходимостта от специални усилия за неутрализиране на ефекта на историческите връзки на нашата страна с Русия, както и предвид вътрешно-българските проблеми с върховенството на закона и пробитите институции. Този американски интерес е логичен и не би следвало да ни изненадва. САЩ искат да са сигурни в стабилността на своите съюзници в региона. Например, встрани от правните спорове около закона „Магнитски“ с неговите аспекти на екстериториалност, не може да се отрече, че конкретно в сегашния случай с България той подпомага борбата с корупцията. От друга страна, обаче, посоченият американски геополитически интерес не съвпада изцяло с българския национален интерес, съгласно който България би трябвало да вземе много по-внимателно и по възможност – по-сдържано отношение към развитието на конфликта в Украйна. Нямам предвид помощта на нашата страна за жертвата на агресията (военна и хуманитарна), чието оказване се официализира с решението на Народното събрание от м. ноември 2022г. По-сдържаният подход има значение за сегашните и бъдещите връзки на нашата страна не само с двете пряко воюващи страни, но и с другите възникнали след разпадането на Съветския съюз независими държави, с комплекса регионални въпроси за Западните Балкани, Черноморието и др.
Пример за внимателно претеглена политика по конфликта в Украйна е цялостният подход към него на Турция. Известни са усилията на Турция да съдейства за намирането на мирен изход от украинския конфликт, като едно изказване на турския министър на отбраната в началото на м. януари т. г. направи силно впечатление, особено на фона на западните и руските призиви за победа на бойното поле: „Турция е против превръщането на Черноморския регион в зона на стратегическа конфронтация“ и се стреми към “прекратяване на огъня и дългосрочен мир в Украйна“.
Всъщност подобен е подходът на президента Румен Радев, независимо от това, че България не разполага със способности за подобни на турските позиции и инициативи. Но ако нашата страна няма такъв ресурс, тя може активно да подкрепя позиции като горе-посочената, да търси евентуално съавторство, както и да представя съобразени със своите възможности инициативи.
Не разбирам и не споделям ожесточените атаки на няколко български политически партии, партийни лидери и анализатори срещу президента Радев. Предполагам, че те използват за отправна аргументация на твърдите си позиции категоричните уверения на САЩ и ЕС за това, че ще продължат да помагат на Украйна колкото е необходимо и в очакване на нейна военна победа. С други думи, тези наши политици считат, че на Русия неизбежно ще бъде нанесено стратегическо поражение, поради което България не рискува нищо с безусловното споделяне на посочения ожесточен подход. По този повод имам три съображения: първо, не мисля, че очакванията за украинска военна победа са реалистични; второ, не мисля, че западните лидери ги смятат за такива, независимо от изявленията на високо равнище – по скоро се обмислят варианти за временни решения; и трето, изхождайки от общата оценка за развитието на системата на международните отношения, не мисля, че Западът или Русия (или и двете заедно) ще диктуват (както е ставало в миналото) новите главни роли в Евразия и в света в дългосрочна перспектива. По отношение на последното имам предвид не само постоянно растящата геополитическа тежест на Китай, Индия и други влиятелни незападни страни, а преди всичко – очакванията за много по-широка азиатска, латиноамериканска и африканска подкрепа за развитието на все по-равноправна глобална международна общност.
Обвиненията срещу президента Радев обаче едва ли се опират на дългосрочни или глобално-футуристични съображения. Внушението е много по-прозаично, а целта - краткосрочна: „нашият евроатлантизъм е автентичен и не подлежи на съмнение (вижте колко русофобско е нашето поведение пред лицето на войната!)“. Казано направо: очакванията за предстояща смяна на част от елитите и спецификата на промяната от двувекторен към едновекторен сателитен подход на България (отпадането на руския вектор и утвърждаването на американския), подклаждат неистовия стремеж да не се изпусне „полагащото им се място по високите етажи на властта“. Някои външнополитически търсения в това отношение се задълбочават, разклонявайки се на два евроатлантически избора: приятелството на континентална Европа (Германия и Франция) или англосаксонското приятелство (САЩ и Великобритания). Личният избор на поставилия тази дилема български историк е в полза на англосаксонците и той самият вече чакал „пред портите на Кентърбъри“ (!). Нямам думи!
Оставяйки настрана някои вербални неточности, които самият президент коригира впоследствие, мисля, че неговите оценки се опират на едно широко разбиране на световното и европейско развитие, на българските държавни традиции и на внимателно обмисления подход на държавен глава и главнокомандващ въоръжените сили. Считам, освен това, че в неговите позиции и подходи се съдържа стремеж към силна външна политика. Бих посочил два примера.
Първият е по повод русофилските атаки срещу активността на президента по инициативата „Три морета“, която, подкрепяна и спонсорирана от САЩ, беше определена като „категорично антируска“. Да, понастоящем инициативата за Триморието действително има антируска насоченост предвид сегашната агресивност на Русия. Но утре тя може да има антигерманска, антикитайска или някаква друга анти насоченост. Не се разбира, че основното в инициативата не е анти-то, а защитата и прокарването на интересите на страните от този изключително важен европейски регион, така високо ценен от основоположниците на геополитиката. Не случайно западните анализатори заговориха, че Източна Европа между трите морета има потенциала да се превърне в ново геополитическо ядро, което да поеме много важна роля в трансатлантическите отношения. За сведение на нашите русофили, неучастието на България в инициативата „Три морета“ не може да спре нейната реализация. Тогава нещата стават още по-ясни – много по-добре за нашата страна е да бъде вътре и активно да се бори за своите и за регионалните интереси, отколкото да бъде вън в ролята на наблюдател. Толкова е елементарно, че само идеологическа слепота може да попречи да се види очевидното.
Другият пример за много по-ожесточени атаки срещу президента, при това в крайни и неуважителни форми, идва от десни политически сили и анализатори и се отнася до българската военна помощ за Украйна. Президентът Радев е атакуван затова, че не приема да се оголват българските въоръжени сили, изпращайки допълнителна военна помощ за Украйна. А какво са очаквали въпросните политици? – че президентът-главнокомандващ ще одобри предаването на необходими за българската армия оръжия (при война на 200 км. от българските граници!) за нуждите на въоръжените сили на друга страна, било тя и жертва на агресия? Именно тогава биха имали основание обвиненията за държавна измяна. Да, понякога се налагат екстрени действия за оказване на извънредна помощ между солидарно воюващи заедно страни, но случаят явно не е такъв. Президентът, освен това, заяви в интервю за в-к „Катимерини“, че България ще продължи да оказва подкрепа на Украйна според своите възможности, но вярва, че „подкрепата за Украйна трябва да върви ръка за ръка с активни усилия чрез дипломация и други ефективни механизми, за да се спре тази изтощителна война.“ Във всеки случай президентът Радев не се противопоставя на оказването на военна помощ за Украйна, освен ако не става въпрос за предоставяне на необходими за българската отбрана оръжия. И това е национално отговорният подход.
Възможно ли е България да неутрализира част от негативните (за себе си) последици от войната в Украйна и да развие силна външна политика по това направление в новите условия? Моят отговор на този въпрос е утвърдителен, но не по пътя на наваксването с русофобия.
На първо място, българската дипломация би следвало да развие и конкретизира тезата на президента за съчетаване на възможната всестранна подкрепа на Украйна с усилията за намиране на мирен изход от кризата. Това съчетаване така или иначе в един момент ще стане неизбежно. В настоящия момент прилагането на практика на такава политика към украинския конфликт е трудно, а то и невъзможно – участващите страни преследват военна победа. Но от историята знаем, че за появата на мирен изход се работи още по време на пълномащабната война. В тази връзка България би следвало активно да се включи (вербално и с допълващи действия съобразно своите възможности) в подкрепа на посочената теза на Турция за недопускане на превръщането на Черноморския регион в зона на стратегическа конфронтация. Запазването на мира и стабилността в Черноморието би било признание и за нас и награда за нашите общи усилия.
На второ място, смятам за уместно възприемането от нашата страна на принципна подкрепа за развитието на глобална равноправна международна общност на основата на реформирането на системата на ООН в посока към демократизация и ефикасност. Ако на някакъв етап такова реформиране се окаже невъзможно или недостатъчно, тогава вероятно ще се наложи създаване на нова световна организация, но това би бил въпрос на далечното бъдеще. Засега България би трябвало да засили чувствително активността си в рамките на ООН, специално по темите за нейното реформиране и демократизиране, съгласувайки инициативите си със своите съюзници. Аргументация – предстои съживяването на темата в самата ООН, което ще стане още по-ясно след края на войната в Украйна, и набраните предварително от страните активи по темата биха могли да допринесат за повишаване на тяхната международна субектност или най-малкото - за подобряване на техния международен имидж.
Третата тема, по която нашата страна би могла да прояви активност в рамките на ЕС и НАТО е въпросът за ограничаване на русофобията по принцип. Евроатлантизмът се противопоставя решително на руската агресия, но той не трябва да е русофобски. Нещо повече, русофобията е възможно най-лошия и контрапродуктивен инструмент за борба с агресивността на Русия. В крайна сметка без промяна в настроенията на интелектуалните среди и на широки народни маси в Русия, крайният изход от украинската криза едва ли ще е положителен. А русофобски прояви в САЩ, Великобритания и ЕС бяха доста разпространени, особено в първите месеци на руската агресия. Признавам, че уволненията на работещи на Запад руски диригенти, певци и др. културни дейци за това, че не осъждат публично Русия, свалянето на руски автори от театрални програми и други необмислени ходове силно ме стреснаха. Такива подходи са типични за недемократичните управления. Добре че вредата от тях беше бързо осъзната и тази вълна беше спряна. Русофобията наистина няма място сред евроатлантическите ценности и изглежда за разпространението на това политически правилно разбиране трябва все още да се работи активно, включително и вътре в нашата страна. Убеден съм, че рязкото и съществено намаляване на русофобията ще ускори края на войната с всички последващи ползи от това за България, за Европа и за света.
България има може би най-важното разположение и активна външна политика в региона на Югоизточна Европа, чиято проблематика е четвъртата особено важна тема за засилване на външната ни политика. Възможностите за провеждане на силна регионална външна политика са големи и аз мисля, че наличният много сериозен потенциал трябва да бъде оползотворяван в нарастваща степен, като спецификата налага нашите специалисти по района да направят съответните предложения.
В моята последна книга „Ще бъдат ли отново излъгани страни и народи? Суверенното равенство и бъдещият световен ред“, Изд. СТЕНО, 2021г., която, както се вижда, беше публикувана една година преди руската агресия, се отправяше призив за възраждане на Световното движение за мир. Днес този момент многократно е увеличил своята актуалност, а основната му цел би била недопускане на по-нататъшна ескалация на войната в Украйна и на нейното прерастване в глобална, за търсене на изход на масата на преговорите. Световното движение за мир има славни страници в своята история по отделни конфликти и по принцип. А неговата най-важна част е борбата за мир на обикновените хора, тяхната мобилизация и активност. Има едно име, което по-възрастните хора вероятно си спомнят: Раймонда Диен, „девойката, която спря влака“ (легнала на релсите тя спря влака, транспортиращ оръжия за френските колониални войски в Индокитай!). Спомняме си и за антивоенния заряд на американския филм „Коса“ (срещу войната във Виетнам). И сега най-важна е борбата за мир в страната – агресор! Руските борци за мир действат в най-тежки условия, рискувайки своята свобода и живот в условията на авторитарна диктатура, но аз не се съмнявам, че техният глас с времето ще се чува все по-силно. Излишно е да казвам, че русофобската вълна на Запад утежнява неимоверно борбата на руските пацифисти и това е още една причина за нейното озаптяване. Българските неправителствени организации биха могли активно да участват в борбата за мир в Украйна и в целия свят.
Историческият наратив и геополитическата съдба на България определяха в голяма степен българската външна политика след Освобождението. Никак не е ласкателно названието „най-близкия сателит“ на този или онзи. Сателитният синдром продължава да свива и обезличава нашата външна политика и дипломатическа активност. Той трябва да бъде преодолян! Убеден съм, че българската държава разполага с интелектуалния ресурс и свобода на вижданията за активизиране на външната си политика и за поемане пътя на решително повишаване на своята международна субектност. За преодоляване на сателитните стереотипи и за прилагането на една силна външна политика в интерес на нашето национално развитие и на общодемократичните ценности, са необходими основно три неща: национално достойнство, суверенно равенство и външнополитическа решителност.
София, март 2023г.