Стратегическите грешки на Байдън продължават да тежат на Украйна

Адриан Каратницки, Foreign Policy

Ако Байдън не беше наложил произволни червени линии и не беше позволил Кремъл да манипулира страховете му, Мариупол можеше да не падне.

В края на лятото на 2022 г. Украйна започна мащабна контраофанзива на юг. На 11 ноември операцията доведе до освобождаването на град Херсон и всички преди това окупирани от Русия територии западно от река Днипро.

Сред еуфорията от връщането на Херсон малко внимание беше отделено на забележителното оттегляне на блокираните руски сили. В рамките на няколко седмици между 20 000 и 30 000 руски военнослужещи — включително елитни части, изпратени да укрепят фронта, както и огромни количества техника — бяха успешно евакуирани през Днипро с помощта на фериботи, понтони и мост, който украинците бяха направили частично неизползваем. Украинските сили бяха обстрелвали това кръстовище с ракетна артилерия преди започването на отстъплението, но след това почти прекратиха огъня за няколкоседмичен период, докато по-голямата част от руската групировка преминаваше реката. „Организираното изтегляне от Херсон беше най-успешната руска военна операция в цялата война“, казва Джордж Барос, ръководител на екипа „Русия“ в Института за изследване на войната, в интервю за Foreign Policy. Ако тази руска сила беше унищожена или принудена да се предаде, това би означавало повратен момент във войната — и огромно унижение за Кремъл пред целия свят.

Последните ми разговори, на неофициална основа, с няколко високопоставени украински представители разкриват допълнителни детайли. Първо, оттеглянето се е случило на фона на опасения на САЩ, че унизително поражение за Русия може да доведе до тактически ядрен удар. Второ, Украйна е разполагала с ограничени запаси от боеприпаси с достатъчен обсег, за да удря прехвърлянията през реката — отчасти заради строгите ограничения от Вашингтон относно вида и количеството оръжие, което предоставя. Каквито и да са точните причини за изненадващо необезпокояваното руско оттегляне — подробности, които вероятно ще останат тайна дълго след края на войната — събитията около Херсон показват колко строго Украйна беше ограничавана във воденето на войната заради потока западни оръжия и ограниченията, наложени върху тяхното използване.

Президентът Доналд Тръмп често наричаше руско-украинския конфликт „войната на Байдън“. Твърдението му, че бившият президент Джо Байдън носи лична отговорност за руската инвазия, разбира се, е невярно: единствената отговорност е на руския президент Владимир Путин — не на Байдън, нито на Украйна, както Тръмп също твърдеше. Както за всички, освен за Тръмп, е напълно ясно, Путин отдавна поставя под въпрос легитимността на Украйна и е жадувал за нейни територии поне от 2014 г., когато започна първата руска анексия след нахлуването в Крим и окупацията на Донбас. С оглед на мащаба на амбициите му, пълномащабната война беше въпрос на време.

Но в друг смисъл войната наистина беше „войната на Байдън“: до днес инвазията е силно повлияна от решенията на администрацията на Байдън относно това кога и как да въоръжава Украйна — и как САЩ използваха военната помощ, за да ограничат начина, по който Киев води войната. Тези решения в Белия дом в значителна степен оформят руските завоевания, сегашните позиции на украинската армия, контролирания от нея терен и високите украински военни и цивилни жертви — до голяма степен резултат от американските ограничения, които продължават да действат и днес.

Разбира се, наследството на Байдън спрямо Украйна не е само отрицателно. Без значителната подкрепа на администрацията и без успешната организация на международна коалиция в помощ на Киев, Украйна вероятно нямаше да запази около 80% от територията си, а руското настъпление нямаше да бъде забавено до пълзящ темп. Ако Тръмп беше на власт тогава, той вероятно би предпочел бизнес сделки с Москва пред подпомагане на Киев. И все пак прекомерната предпазливост на Байдън и строгите ограничения върху военните действия на Украйна почти сигурно допринесоха за спирането на украинските контраофанзиви през есента на 2022 г. и за липсата на натиск върху Русия да приключи войната при условия, различни от собствените ѝ.

Байдън се интересуваше дълбоко от съдбата на Украйна и заслужава голяма заслуга за изграждането на единство, разпределяне на тежестта, координация на помощта и сътрудничество между съюзниците в НАТО и демократичните държави. Твърдата европейска солидарност, демонстрирана най-ярко на срещата им с Тръмп в Овалния кабинет на 18 август, сама по себе си е плод на неговото умело коалиционно лидерство. Но слабостите и свръхпредпазливостта на екипа на Байдън не бива да бъдат пренебрегвани.

Първата голяма грешка — наследство от времето на Обама, когато Байдън беше вицепрезидент — беше отказът му да въоръжи значително Украйна по време на масираното руско струпване на сили по границата, започнало през март 2021 г., само седмици след встъпването му в длъжност. Въпреки молбите на Украйна за нови оръжия, които да допълнят противотанковите системи, предоставени от първата администрация на Тръмп, Байдън не предприе нищо.

Дори след като Вашингтон подготви скромен пакет оръжия за 200 млн. долара, Байдън забави изпращането му от страх да не провокира ескалация с Путин. Според Ен Би Си Байдън задържал помощта „за да даде време на дипломатическите усилия да успокоят напрежението“. Забавянето продължило важни седмици, въпреки че американското разузнаване вече е заключило, че Русия подготвя пълномащабна инвазия, според „Уошингтън пост“. В резултат само част от и без това оскъдната помощ пристига в Украйна преди удара през февруари 2022 г. В комбинация с факта, че Байдън на практика даде зелена светлина на руския газопровод „Северен поток 2“ и след унизителното изтегляне на САЩ от Афганистан, Кремъл не можеше да тълкува това другояче освен като признак на слабост и липса на решителност.

В ранните етапи на войната екипът на Байдън също задържа ключова помощ, тъй като беше убеден, че украинските сили ще бъдат бързо разгромени. Най-мрачните прогнози се подкрепяха и от приближения до Белия дом руски експерт Самюел Чарап, който твърдеше във Foreign Policy, че „оръжията на Запада няма да променят хода на войната“. Един високопоставен бивш украински служител, участвал в разговори с американската страна, ми каза, че според него нерешителността на Байдън е била подхранвана и от страха, че Русия бързо ще превземе страната — и така американското оръжие може да попадне в ръцете на Путин, подобно на това, което се случи с трофейните оръжия на талибаните.

Реалността беше съвсем различна. Противотанковите ракети „Джавелин“, предоставени от администрацията на Тръмп, британските NLAW, украинските местни оръжия и съветска техника — заедно със смелите операции на силно мотивираните защитници под командването ген. Валерий Залужни — позволиха на Украйна да надделее срещу всички очаквания. Това даде възможност на администрацията на Байдън и съюзниците най-сетне да повишат нивото на подкрепата си. Но въпреки успехите на Украйна, Байдън и екипът му продължиха да я разочароват, задържайки ключови оръжия и налагайки ограничения, които силно отслабоха способността на Киев да води ефективни операции.

Страховете на администрацията от ядрена ескалация изиграха ключова роля. Кремъл умело подхранва тези страхове чрез постоянни заплахи — класически пример за „рефлексивен контрол“, съветска тактика за психологическо влияние върху противника. Белият дом вярваше и във видоизменена версия на теорията за „ескалационното превъзходство“ на Русия, популярна при Обама: че Москва винаги може да ескалира така, че да обезсмисли всякаква западна помощ. Между 2014 и 2017 г. това беше оправданието на Обама да отказва помощ за Киев.

Докато през ранната фаза на войната рискът Русия да използва тактическо ядрено оръжие може би е бил реален, украинците бяха готови да го понесат. След година ожесточени боеве, тежки руски поражения и нови западни оръжия, заплахата значително намаля. Но американската политика на възпиране на Украйна остана. Това става ясно от репортаж на Bob Woodward’s War, който описва разговор от 21 октомври 2022 г., когато министърът на отбраната Лойд Остин казва на руския си колега Сергей Шойгу: „Ние внимаваме да не правим определени неща… Наложили сме ограничения върху начина, по който те могат да използват оръжията, които сме им дали“. Това е квинтесенцията на подхода на Байдън — подход, който остава и до днес.

Ограниченията продължиха дори след като Китай — основният стратегически партньор на Русия — даде ясно да се разбере, че няма да приеме руска ядрена ескалация. Според високопоставен украински дипломат китайската страна е информирала Киев, че Си Дзинпин лично е заявил на Путин, че ядрен удар е недопустим. Зависимостта на Русия от Китай убедила украинците, че Москва няма да рискува. Но Вашингтон продължи да бави, блокира или ограничава доставките на ключови оръжия, които биха могли съществено да укрепят украинската отбрана.

До януари 2023 г. страховете от руска ядрена атака донякъде намаляха. Успешните украински операции в Харков и Херсон доведоха до нови западни ангажименти — включително танкове — въпреки че доставките продължаваха бавно. Но исканията за далекобойни удари така и не бяха удовлетворени. Исторически погледнато, неохотата на администрацията да въоръжи правилно Украйна е очевидна. Първоначалните украински искания за HIMARS бяха изпълнени едва през лятото на 2022 г., след падането на Мариупол, където цивилните и военни жертви вероятно са десетки хиляди. Запитванията за системи „Пейтриът“ останаха без отговор по-голямата част от годината, въпреки масираните руски удари по цивилни цели.

Първите танкове „Ейбрахамс“ пристигнаха едва през септември 2023 г. Великобритания — не Вашингтон — първа обяви през май същата година, че ще изпрати далекобойни ракети Storm Shadow, докато американските ATACMS бяха предоставени чак през октомври, и то с ограничен обсег и забрана за удари по цели в Русия. През лятото на 2024 г. Украйна умоляваше да бъде разрешено да удари руска авиобаза само на 100 мили от границата — молба, която беше отказана. Ограничението беше частично отменено едва през ноември.

Освен това администрацията явно е възпирала Киев да атакува руски цели дори на собствената си територия. „Ню Йорк Таймс“ разкри американска опозиция към удари по военновъздушната база в Крим и по моста над Керченския пролив — жизненоважна логистична артерия за Русия. Същата публикация споменава и неразкрита украинска операция, която САЩ са стопирали по искане на Кремъл.

Американските ограничения се налагаха и върху европейските съюзници, задържайки ги от изпращане на танкове, далекобойни ракети и F-16. Когато бавните разрешения най-после дойдоха, F-16 се превърнаха в ключова част от украинската противовъздушна защита.

Както отбелязва Люк Кофи от Hudson Institute, „забавянията засегнаха предоставянето на касетъчни боеприпаси, танкове, бойни машини и ATACMS. Макар че в крайна сметка САЩ разрешиха всички тези системи, нерешителността им струваше скъпо на Украйна.“ Байдън принуди Украйна да се бие с „една вързана ръка“.

Макар ограничената западна помощ да беше достатъчна за да спре руското завоевание, тя не позволи на Украйна да спечели решителни победи. Междувременно украинската индустрия започна усилено да развива свои дронове и ракети, компенсирайки липсата на западни системи.

Но американските ограничения означаваха, че Украйна почти не можеше да удря цели на руска територия — като базите, от които излитат бомбардировачи. През 2024 г. Вашингтон дори оказа натиск върху Киев да спре ударите по руски нефтени рафинерии. Украйна се насочи към удари по складове за гориво, които произвеждат впечатляващи експлозии, но имат ограничен стратегически ефект. Под управлението на Тръмп това ограничение отпадна и украинските дронове нанесоха тежки щети по руската нефтена индустрия, предизвиквайки недостиг на горива — доказателство, че ограничението е било изкуствено.

Ограниченията на Байдън нямаха смисъл и създадоха огромен дисбаланс. Докато руските ракети унищожаваха електричеството, отоплението и водоснабдяването в украинските градове, Украйна нямаше реална възможност за симетричен отговор. Ударите продължават и до днес, убиват цивилни и разрушават хиляди училища, болници, жилища и храмове — пряк резултат от американските ограничения.

Политическият ефект в САЩ също беше значителен: бавният темп на войната, подхранен от американската нерешителност, създаде усещане за „вечна война“, което помогна на републиканците, критични към помощта за Украйна, и вероятно помогна на Тръмп през 2024 г.

Републиканските конгресмени Майк Маккол, Майк Роджърс и Майк Търнър публикуваха доклад през януари 2024 г., призоваващ за премахване на ограниченията и твърдящ, че „от първия ден на войната обезсърчителната нерешителност на Байдън забавя украинската победа“. Те настояваха за бързи доставки на оръжие, засилени санкции и използване на 300 млрд. долара замразени руски активи за Украйна.

Тръмп подчерта това, пишейки в Truth Social през август 2025 г.: „Байдън не позволи на Украйна ДА ОТГОВОРИ, само да се защитава. Как се получи това?“ Но въпреки тази реторика повечето ограничения на Байдън останаха в сила и при Тръмп. На 23 август „Уолстрийт Джърнъл“ съобщи, че администрацията на републиканеца тихомълком блокира използването на ATACMS срещу цели в Русия. И новата политика, според която Европа и Украйна трябва да заплащат изцяло оръжията, продължава да върви ръка за ръка със строг контрол върху тяхното използване.

Ако Байдън не беше наложил произволни червени линии и не беше позволил Кремъл да манипулира страховете му, Мариупол можеше да не падне. Украйна вероятно щеше да задържи инерцията от 2022 г. и да освободи много повече територия, преди Русия да укрепи позициите си. Украинците можеха да унищожат бягащите руски сили в Херсон. Можеха да унищожат базите, от които излитат бомбардировачи, всяка нощ убиващи цивилни. Руската енергийна индустрия можеше да бъде парализирана. И Кремъл вероятно щеше отдавна да е принуден към преговори.

Вместо това моделът, който Байдън създаде, оцеля при Тръмп. И макар Тръмп да се опитва активно да постигне край на войната, усилията му — както показва провалът на специалния му пратеник Стив Уиткоф — изглеждат обречени. За да има траен мир, Путин трябва да бъде принуден на преговори. А за това Тръмп трябва да сложи край на „войната на Байдън“, позволявайки на Украйна да воюва ефективно.

Такава война — финансирана от Европа, включително чрез замразените руски активи; подкрепена от неограничено използване на западните оръжия, включително удари по цели в Москва и Санкт Петербург; и придружена от строги вторични санкции — остава най-бързият път към край на конфликта.