Коментар на проф. Кръстьо Петков, публикуван в блога му
2013 година ще остане в най-новата история като време, в което двукратно, но мимолетно, българската нация постигна единение: през зимата, когато стотици хиляди се надигнаха срещу непосилно високите цени на тока; през лятото, по повод на задкулисната номинация на Делян Пеевски за шеф на сигурността. После единството неизбежно се разпадаше.
Как да си обясним този феномен? Като типично български – твърдят коментатори; такива сме били от памтивека - всеки дърпа чергата към себе си! Има и друго тълкуване, от позициите на модерната политикономия. Тя ни учи да гледаме на обществената динамика от позицията на индивидуалните и груповите интереси: икономически и властови. Те винаги се намират в конфликт помежду си - явен и скрит.
Явният го видяхме, когато гневът на хората се изля по улиците и площадите на столицата и провинциалните градове. Време е да надникнем „отвъд фасадата” и да разпознаем кой стои зад разединението; и още – кой се очертава като краен печеливш от публичните сблъсъци, протичащи едновременно на три терена: икономика, политика, морал.
Икономическата тактика.
Ще започна с един интригуващ въпрос: защо оцеля кабинетът „Орешарски” - в безпрецедентна среда на уличен и медиен натиск и при опасно ниско публично доверие? Заради чист инат, липса на чуваемост и окопно поведение– отговарят негови критици! Този отговор щеше да е напълно верен, ако правителството си пасуваше. Но то, макар и със забавяне, направи маневра и се захвана с корекции в наследената икономическа политика: промени ценовия модел в електроснабдяването; актуализира бюджета, замени наследения проект на споразумение с ЕК за финансиране на оперативните програми през новия програмен период (2014-2020 г.); изплати част от дължимите суми на бизнеса; предложи регулаторна рамка за публичните търгове в полза на по-малките фирми и т.н.
Макар и спорна като процедура и решения /особено в енергетиката/ маневрата се оказа сполучлива, защото пренасочи публичното внимание от кадровите гафове към преразпределението на ресурсите. Което от своя страна извади наяве противниците и поддръжниците на финансово-икономическите мерки, залегнали в т.нар. План «Орешарски».
Противниците се обозначиха незабавно: крайни неолиберали, обитаващи коридорите на властта в четири-пет поредни правителства; шепа агресивни либертарианци (сдобили се с нелицеприятното прозвище «соросоиди»); политици от спешно реформиращата се стара десница. С прибежки към същия лагер се присъединиха и функционери от ГЕРБ.
Поддръжниците на правителството на свой ред се строиха в колони по партийному и отвърнаха с контрапротести, подписки в подкрепа на кабинета «Орешарски» и за оставка на президента, масови походи в планината и към столицата. Така икономическият спор: за какво и в полза на кого да се харчи крайно ограниченият национален ресурс, беше заменен с политически препирни, взаимни обвинения и демонстрация на сила.
Оцеляло след близо тримесечна обсада, правителството спечели тактическо предимство. Днес то може да постави в упор въпроса: какво щеше да се случи с публичните финанси, ако през юни или юли бяхме хвърлили оставка? Без ревизиран бюджет трябваше да спрат текущи социални и бизнес плащания; след 22 август т.г. Брюксел можеше да ни попари надеждите за нови финансови инжекции от 6-7 милиарда евро; проектобюджетът за 2014 щеше да е готов чак през януари, защото преди това трябваше да правим нови избори и т.н.
Узурпирането на протеста
След краткотрайно дистанциране от митингуващите, опозиционните партии съзряха своя шанс за завръщане във властта. Как? Като иззеха инициативата в публичното говорене и медийния дебат и замениха лозунга за смяна на системата с искане за незабавна и безусловна оставка на правителството. На питането: « След изборите – какво?» отговаряха: «Като вземем властта ще му мислим!» Което е неотроцкизъм в действие…
Смени се и пейзажа на площадните изяви: иронията към властта и толерантността към идейните опоненти бяха изтласкани в периферията; митингът в стил хепънинг, който беше лице на протеста, с превърна в негов фон; умните и изобретателните се изтеглиха встрани, в предните редици ( особенно в нощта на «Белия автобус») застанаха непоколебими бойци.
Именно в този момент беше очертан вододелът между ненасилствените акции и силовите действия. Резултатът е налице: за по-малко от месец хомогенният профил на спонтанния граждански протест загуби своите очертания. Разочаровани, мнозина от автентичните инициатори се разотидоха по домовете. Нови и стари разделителни линии и заграждения пратиха гневните българи в различни окопи; от тези позиции всеки започна да обстрелва себеподобните (интелигантни срещу прости, млади срещу стари, красиви срещу грозни, столичани срещу провинциалисти и т.н.). А щом работата опре до стрелба, макар и с халосни патрони, прагматично устроеният българин напуска бойното поле, затваря се в къщата си, или бяга в чужбина. Такъв избор направи мнозинството от сънародниците.
Чудно ли е тогава, че за предварително обявената акция - масова блокада на парламента- на 4 септември се явиха само най-мотивираните граждански активисти!
Моралната дилема
Тя се свежда до избора между две рискови стратегии от страна на протестиращите: а)да се води безкомпромисна битка срещу всички узурпатори на властта, без оглед на цвят и произход; б) да се избере по-малкото зло сред мераклиите за власт и да им се даде мандат да управляват. Първият избор вещае продължителна гражданска война; вторият крие опасност от подмяна на целите на гражданската революция.
Дилемата е морална, защото е мотивирана от искането за справедливост, издигнато като водещ лозунг в началните фази на зимните и летните протести. Което породи надежди, че гражданското общество у нас вече е узряло за идеята да демонтира олигархичния модел на управление, който му пробутаха в прехода, залъгвайки го с мантрата, че се води историческа битка на антикомунисти срещу комунисти, на либерални демократи срещу наследствени автократи, на онеправдани срещу привилегировани. Дадоха се и конкретни доказателства, че поне автентичните подбудители на протеста не само са прегърнали каузата за смяна на Системата, но и знаят как да я постигнат и срещу кого се борят. Имам предвид призивите за атака срещу монополите, банковите и финансовите акули, медийните магнати, изписани на плакатите и персонализирани в интернет форумите още през февруари т.г.
После настъпи обратът. Протестите през юли и август т.г. неумолимо се идеологизираха. Отначало – чрез всеобща и безадресна площадна агитация срещу всички, набелязани като „червени боклуци”. После, с прочистване на митингите от партийно неутрални протестиращи. Накрая изборът стана безалтернативен: иска се дясно управление, защото то било по-добро от сегашното ляво. Фактът, че всички министри от икономическия екип без изключение, воглаве с премиера, са с либерални възгледи, се подминава без коментари. Други безспорни факти - например, че станишевата „лява” мисловна карта на практика го води по десни маршрути, а националните лидери на ДПС са по-скоро консерватори, отколкото етнолиберали, също се премълчават от вдъхновителите на искането за незабавна оставка на кабинета..
Но да се върнем към моралната дилема. Ако някой допуска, че замяната на псевдолевите с реформиращите се десни (или техни аналози) ще доведе до смяна на олигархичния модел на управление, той е или голям наивник, или не е живял в България през периода на прехода. Защото българската олигархия, която е истинският властелин на държавата, не е лява или дясна, синя или червена. Тя се пребоядисва и пренастройва периодично преди и след всяка смяна на властовите изпълнители (апропо, поставени на постовете от същата тази олигархична върхушка). Нейният девиз е повече от емблематичен: ”Правителствата идват и си отиват, ние оставаме!”
Който се е укрепил в задкулисието, където се реди пасиансът и контролира авансцената, на която се разпределят благата, той ще е големият печеливш. Аз не съм откривател на тази горчива истина; наскоро тя беше публично споделена в пристъп на откровение от един от босовете на най-мощната олигархична мрежа в България: „Ние държим да сме добре с всяка власт. Затова правим успешен бизнес!”
Предсрочни избори през есента не предстоят. Реалистичната прогноза след поредното разслояване на българското общество е, че те може да се случат най-рано през следващата пролет. Щом предстои нова битка за власт, противостоенето, а не единението ще бъде отличителният белег на предизборните приготовления. Освен разделителната линия между леви и десни, вече се отварят нови и позабравени стари разломи в политическото пространство: между крайни и умерени националисти; между турска, ромска и българска общност; между нова и стара десница. Няма да закъснеят и опитите да се запълни вакуума вляво от центъра. Моралната цел: социална справедливост и материално благополучие, вдъхновила децата на прехода, ще бъде оставена за следващото поколение.
А какво да правим с икономиката, която вече влезе в рецесия? Както се вижда, оставяме я на политикономията – науката, която ни учи как да съчетаваме конфликтуващите интереси, за да избегнем рисковете и преодоляваме кризите. Нейната обективна присъда ще разберем съвсем скоро – до края на годината…