Пленарната зала на Народното събрание, останала днес наполовина празна, е правдиво огледало на кривите политически сметки в България, които все не излизат и дават поводи за тълкувания дали „чашата” е била наполовина пълна или напротив.
Макар и не толкова артистично-драматично, но днес се повтори 20 февруари: Борисов отново подаде оставка като пак избяга от отговорността на своето прехвалено лидерство.
Отказът на ГЕРБ да се регистрира и да осигури кворума за заседанието, с което да позволи да се задейства процедурата по дебатите около вота на недоверие към правителството, внесен от партията, прилича също на отлива на една приливна вълна, но с тази разлика, че от оттеглянето на водата в океаните става по закономерни планетарни причини, докато в случая наблюдаваме феномена на законните, но непозволени парламентарни хватки от текезасарски тип. Нещо от рода на „хайде да му направим сечено на Вуте, нищо че от това ще ни стане още по-зле”.
А Вуте суче мустак и благодари в параклиса на Позитано на бог Путин, че му е изпратил свише крепежен елемент, като дразнителя Атака, и кит като ГЕРБ, който сам скача в устата на мечката като сьомга, плуваща срещу течението.
ГЕРБ бяха непредсказуеми със своята лабилност като управленци и си останаха верни на хаоса в (без)действията си като опозиция. В това отношение не може да им се отрече, че са последователни в повтарянето на грешката да реагират на принципа „проба-грешка”, който в науката може и да е полезен за експериментаторите, но е неприложим за откривателите на топлата вода в политиката- особено в случай, че е превърнат в основно средство за производство на демократични глупости.
Не всичко, което демокрацията позволява, е позволено на онези, които претендират, че са носители на демократичното начало в страна, самоопределяща се по документ като част от Европейския съюз от демократични държави.
Само се питам, без Европейската народна партия да е някаква прокуратура, кога най-сетне тя ще се самосезира и коригира по отношение на факта, че е заложила на ГЕРБ като на своя ценност в България. Защото с днешното си (без)действие ГЕРБ за пореден път доказа, че вреди не само на себе си, но и на всичко, до което се докосва по „роднински”.
Опитът на гербаджиите да обосноват (без)действието си отново с приоритета на натрият носа на Атака, за да лъсне още веднъж добре известният факт на наркоманската зависимост на парламентарното мнозинство от атакистката подкрепа, прилича на изневяра, с която съпругът иска да си го върне на шавливата си жена, консумирайки първосигналното отмъщението пред телевизионните камери.
Ако на Атака е „позволено” да се държи с арогантната инфантилност на една презряна в Европа проруска формация, организирайки си нещо като „голямата екскурзия” ( но не насилствено) в европейската столица Брюксел с цел да постави ГЕРБ в позата „ кворумен партер”, то поведението й не би трябвало да е автоматично и огледално копирано от партията, която става, ляга и се върти насън с бълнуването за последната си пирова парламентарна победа.
Инстинктът на спихващия се кит ГЕРБ да се хвърля отново на брега и да се изненадва шумно, че вълната се е оттеглила, е самоубийствен. Но този кит толкова си може в услужливата игра на бутафорна война срещу ДПС и БСП, които се наслаждават на лесната плячка, захапала кукичката марка „Кукиш”, сделана в Русия по съветски стандарти.
ГЕРБ може да са увлекли доста избиратели, но така и не можаха да запленят в мрежите си интелектуален планктон, с който да захранят мозъка на туловището си.
„Биткаджийската” философия в главата на вожда им показа за пореден път, че с размахване на юмруци във въздуха не можеш да плуваш вечно в изкуствения водоем, до който са те допуснали с внушението, че си покорител на моретата по рождение. Ето защо, както се вижда и от нежеланието на околните да се доближат до протегнатата му десница ( чиито пестник познават от опит), той е обречен да завлече на дъното себе си и останалите, които удобно се возеха на гърба му досега.
Мнението е от блога на Иво Инджев