На 17 май 1876 г. Христо Ботйов се качва с четата си на кораба „Радецки“.
В спомените си четниците разказват, че войводата се надявал българският народ да се вдигне на въстание срещу османската власт.
Но на козлодуйския бряг го посреща само един човек.
Само един.
Името му е Младен Павлов.
Даскал.
"Към 2 часа бяхме на мегдана пред училището, отгдето излязоха децата. В това време се показа едно голобрадо момче, яви се пред четата и почна да си къса феса и да вика "Да живее България". Това беше селският учител Младен Павлов, когото после наричахме козлодуйското даскалче", разказва Никола Обретенов.
Опитвам се да си представя какво се е случвало в този момент с мечтите на Ботйов за свобода.
Как е понесъл лъжите на Заимов и Обретенов, че двеста и петдесет души от Врачанско ги чакат да се присъединят към четата?
Как е приел страшната истина, че по-голямата част от българите не искат да са свободни?
Как е гледал на заключените порти на къщите и на това, че никой не е смеел да даде на четниците дори чаша вода?
Как се е почувствал, когато овчарят Димитър Мазната е дотърчал да му иска пари за изядените от четата агнета?
Какво е казал в ония страшни мигове, преди да бъде убит от четниците си?
И все пак сред тоя национален позор се откроява един български даскал.
Който застанал самичък на козлодуйския бряг, за да посрещне „Радецки“ и извикал „Да живее България“.
Името му е Младен Павлов.
Да го спомним.