Последните дни бяха рядко наситени с разнообразни международни събития - Русия спря "зърнената сделка"; Г-20 се събра в Индия; САЩ и Китай се опитаха да сближат геополитическите си позиции, даже постигнаха съгласие по въпросите за климата; Кримският мост отново "влезе в новините"; проведе се среща на върха между лидерите на Европейския съюз и Латинска Америка... Покрай изброеното, всякакви други активности, призиви и споразумения, някак си остават в миманса, макар сами по себе си да имат съдържание, и дори известен заряд.
Като например, подписаното между ЕС и Тунис споразумение за миграцията (в действителност, то обхваща и други теми, но тази като че ли е ключова в отношенията между двете страни). Или призивът на Европарламента ЕС и Турция да излязат от задънената улица и да намерят нова, "паралелна и реалистична рамка" за отношенията по между си. В друга ситуация биха били водещи новини. А темата е важна - с оглед на данните за загинали мигранти в Средиземно море, настоящата година се очертава рекордна. И немалко от тези жертви са деца.
Естествено, тук следва уточнението, че Тунис и Турция са два от трите основни "хъба" в региона за нелегална миграция към Европа. Третият е либийското средиземноморско крайбрежие, но предвид разпадналата се държавност там след ликвидирането на Муамар Кадафи, е много спорно с кого точно би трябвало да се комуникира. И дали да се комуникира изобщо с някоя от враждуващите въоръжени фракции, една от които е призната от ООН за правителство.
За Тунис сделката с Брюксел е "дюшеш". На страната (сега и през следващите години) се осигуряват над 1 милиард евро в момент, в който тя изживява доста сериозна икономическа криза и изпитва отчаяна нужда от свежи средства. Споразумението включва и ангажименти, свързани с икономическото развитие и енергетиката (ВЕИ), което вече означава "капитализиране" на проблема с нелегалната миграция. При положение, че "брюкселската благодат" можеше да се излее в далеч по-големи държави като Алжир и Мароко.
Следва също да се отбележи, че месец преди споразумението, президентът на Тунис Каис Сайед ясно заяви, че не иска страната му да бъде нито европейска гранична охрана, нито територия за презаселване на мигранти, отхвърлени другаде (т.е. в Европа). А след подписване на документа, той коментира, че мерките за сигурност не са достатъчни, за да не предотвратят смъртните случаи в резултат на (нелегална) миграция.
Що се отнася до Турция, ролята ѝ в миграционните процеси към Европа е повече от ключова. След голямата бежанска вълна от 2015 година стана безпощадно ясно, че европейските държави (с малки изключения) са тотално неподготвени за такъв тип човешка инвазия, поради което се стигна до "сделката за бежанците" между Брюксел и Анкара. Турската държава се задължи да затегне контрола върху миграционните потоци от нейната територия към Стария континент - нещо, което тя общо взето спазва, и макар напоследък все по-често в българските новини да разбираме за инциденти с нелегални мигранти на наша територия, до критичните ситуации от 2015-а не се е стигало. Понастоящем в Турция пребивават около 4 милиона бежанци (от Сирия и Ирак, но далеч не само), а президентът Ердоган неведнъж ги е използвал като карта в комуникацията си с ЕС (заплахата да ни "пусне бежанци", без да го артикулира директно).
За разлика от Тунис обаче, Турция има много по-голям "казус" в отношенията си с Евросъюза. Югоизточната ни съседка е кандидат за членство в ЕС (от 1999 г.), като молбата ѝ за членство е подадена още през 1987 г. - когато съюзът се казваше Европейска икономическа общност. "Вечната" тема за демокрацията, върховенството на закона и човешките права обаче десетилетия наред бавеше интеграционните процеси, а след обявеното през 2016 г. извънредно положение (покрай неуспешния опит за "гюленистки" преврат), преговорите се озоваха съвсем в задънена улица и от 2018 г. насам са на практика спрени.
За сравнение, България подава молба за членство в ЕС през 1995 г., а през 2007 г. вече е пълноправен член.
Без никакво съмнение, Реджеп Ердоган все по-настоятелно ще размахва "бежанската карта" пред очите на Брюксел. И в това няма да има нищо учудващо - достатъчно е да припомним, че наскоро турският държавен глава предложи "иновативното" решение да даде "зелена светлина" за Швеция в НАТО срещу прием на страната му в ЕС.
Но да се върнем към миграционния проблем от двете страни на Средиземно море. Който се явява проблем в най-голяма степен за Евросъюза. Нелегалната миграция не само е предизвикателство към охраната на външните граници на ЕС, но създава и "вътрешни" проблеми, като натоварва здравните и социалните системи, но за сметка на това не "разтоварва" особено трудовите пазари... Освен това, дори и след няколко поколения, винаги може да се намери някой потомък на мигранти, който да шофира без книжка и да не обича да се подчинява на полицейски разпореждания. От което пък произлизат огромни социални вълнения.
В този смисъл, знаков бе съставът на европейската делегация в Тунис. Заедно с председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, в северноафриканската страна присъстваха двама министър-председатели на държави членки. Единият бе премиерът на Италия Джорджа Мелони, която се явява лидер на онези европейски настроения, които са за по-твърд подход спрямо нелегалната миграция. А другият бе премиерът на Нидерландия Марк Рюте, чието широко коалиционно правителство падна именно заради разногласия по миграционната политика.
Миграцията (най-вече от Африка и Близкия изток) разделя европейските общества, и това отдавна не е новина. Едната гледна точка - либералната, вижда в миграцията (включително нелегална) някакво решение на острия демографски проблем, който мъчи на практика цяла Европа. Другата гледна точка - консервативната, не споделя този оптимизъм, макар за момента да не е в състояние да даде категорично решение на демографската криза. Но поне усилията за налагане на контрол върху миграционните потоци биха могли да намалят нещастните случаи в Средиземно море. Което и в разгара на лятото "реве с пълна сила" и взема своя човешки дан...