Автор: Веселина Божилова
Една от дефинициите за психично разстройство е да правиш едно и също и да очакваш различен резултат. Един път, десет пъти, двайсет… В една болезнена и занемарена сфера на социалния ни живот държавата прави точно това. Наказва, наказва, наказва и… резултатът е все един и същ. Лош.
Днес особено актуални са престъпленията на пътя от пияни и дрогирани шофьори. Единственото, което измислят законотворците, са още по-тежки наказания. След последните драстични мерки, твърдят запознати, единствено отнемането на автомобили стряска нарушителите. Само че всяко чудо за три дни, ако не се промени и нещо друго.
Когато говорим за престъпления, извършени от зависими от наркотици и алкохол лица, няма никакви основания да се мисли, че и това чудо ще трае повече от три дни. Докато не се премахне причината на престъплението - зависимостта, диктуваща действия, които в нормално състояние са неприсъщи на извършителя, просто резултатът ще бъде… три дни.
Казано с прости думи - за да не извършват престъпления, свързани със зависимостта си, тези хора трябва да се лекуват. В нашето законодателство, за разлика от други страни, няма и дума за това.
Красноречив пример имаше в Пловдив преди няколко години. Хващат младеж от Сливен с доза хероин, арестуват го, осъждат го, дават му условна присъда и го пускат. След седмица той идва отново в Пловдив, за да плати разни такси в съда и там го претърсват втори път и о, чудо, пак намират хероин. Този път младежът влезе в затвора. Макар и в различни по дължина срокове, същото важи за всички зависими, които законът наказва безапелационно и… нищо друго.
Когато след инцидента не последва лечение
Ето как коментира тази ситуация адвокат Силвия Петкова, специализирала в дела, свързани със зависимости: "По отношение на транспортните престъпления законодателният популизъм датира още от 2015 година, когато за шофиране с концентрация на алкохол над 1,2 на хиляда и след употреба на наркотични вещества или техни аналози се въведе т. нар. специален минимум на наказанието "лишаване от свобода". Това буквално задължи съдилищата да налагат наказания "лишаване от свобода" във всички случаи на подобни престъпления, тъй като предвиждането на специален минимум на наказанието препятства възможността им при изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства това наказание да бъде заменено с пробация. Така направеното изменение доведе до рязко повишаване на броя на т.нар. условни присъди. А какво, всъщност, представлява условното осъждане? С него съдът отлага изпълнението на наказанието "лишаване от свобода" за определен изпитателен срок, в рамките на който осъденият има едно единствено задължение - да не извършва друго престъпление под страх, че ще изтърпи и отложеното наказание. Действително, законът позволява при отлагане изпълнението на наказание "лишаване от свобода", което е със срок по-дълъг от 6 месеца, съдът да наложи някоя от предвидените пробационни мерки, но първо, относително рядко размерите на наказанията по този вид престъпления са с такава продължителност и второ, дори и да са, рядко съдилищата се възползват от тази възможност.
Детайлът, който често убягва както на законодателя, така и на прокуратурата и на съда, е това, че зависимостта рядко се изследва, казва още адвокат Силвия Петкова. "А нейното своевременно и компетентно установяване, както и предприемането на своевременни действия за третирането ѝ може да доведе до по-ефективна лична превенция не само по отношение на престъпленията по транспорта, но и по отношение на престъпността, осъществявана от зависими извършители въобще."
Какво правят в други страни?
В много държави, след доказване на зависимост, съществува алтернативата на лишаването от свобода - лечение. На подсъдимия се дава избор, когато става дума за определен вид престъпления, причинени пряко от зависимостта и от необходимостта да си набавят средства за нейното задоволяване. "Такива биха били кражбите на ниска стойност, придобиването и държането на наркотични вещества, отглеждането на наркотични растения, участието в незаконно организирани хазартни игри и други. Това са все престъпления, които не засягат права и свободи на трети лица или, ако го правят, то е на изключително ниска степен. Целта на законодателствата, които предвиждат такива алтернативи, е да отстранят зависимостта като криминогенен фактор и с това да допринесат конкретният извършител да не върши повече престъпления. И това решение е ефективно по една много проста причина - когато не съществува зависимост, отпада нуждата от нейното обслужване, а с нея отпада и необходимостта да се вършат противоправни деяния с тази цел."
В случая не говорим за принудително лечение, а за избор на алтернатива - дали да влезеш в затвора, или да влезеш в програма. Редица държави като САЩ, Германия, Италия, Франция, Гърция, Унгария, Латвия и др. страни предвиждат възможности - било за временно спиране на наказателното производство спрямо зависим, извършил престъпление, обусловено от зависимостта, било временното му прекратяване с цел той да се стимулира да предприеме доброволно лечение, обяснява още адвокат Силвия Петкова. Набляга се на доброволността на избора. Ако подсъдимият се съгласи да започне лечение единствено за да се измъкне от наказанието, в тези страни това просто няма как да стане, защото съдът ще бъде уведомен за отклоняването му от лечение или за неуспешните резултати след него и той ще влезе в затвора да си излежи присъдата.
Темата за алтернативата на наказанието в никакъв случай не бива да се разглежда популистки, но за съжаление в България през всичките тези години на прехода така и не покълна идеята, че зависимостта е болест. А тя е официално регистрирана в класификатора на психиатричните заболявания. Дори и в България. Неразбирането води до прилагане единствено на нови и нови наказания, които в крайна сметка не дават резултат, защото… всяко чудо за три дни. А не е така, защото човек, излекуван от зависимостта си от наркотици и алкохол, вече няма нужда да краде, да мами, няма да седне зад волана в състояние на опиянение, ще има реална преценка. Но в България, не и без мълчаливото съгласие на държавата, това състояние се игнорира и се приема единствено за проява на слаба воля, нисък морал и мързел.
В Испания може, а в България не?
И се стига до абсурди. Преди години момче от Пловдив задига чужд мобилен телефон - още от първите модели, малък, с копчета. Твърди, че размислил и тръгнал да го връща, но по пътя го арестували с него и се образува дело. Момчето казва на следователя, че иска да се отърве от наркотиците и е готов да влезе в комуна. Следователят проявява разбиране и стопира разследването. Момчето отива в Испания, постъпва в комуна, стои там с години, стига до позицията ръководител на програмата. Наркотиците отдавна са зад гърба му. След десетина години се връща в България и… на границата го арестуват и го пращат в затвора. Този пример далеч не е единствен. Друго момче постъпва по същия начин, втора година е в комуна в Мадрид, а в България му издават присъда от 6 месеца, два от които е излежал в ареста. Престъплението е от типичните - кражба с ниска стойност. За да върнат този голям престъпник, четирима от службите са командировани да го издирват цял месец в Мадрид. Какво е имало да му издирват, да питат майка му, ще им каже. След този месец го вадят от комуната и го пращат в затвора за четири месеца.
И какъв смисъл има всичко това?