В продължение на около 50 години американската политика по отношение на Тайван се основава на твърдението, че хората от двете страни на Тайванския проток вярват, че са част от една и съща държава, и само спорят кой да я управлява и как и кога точно да се обединят островът и континентът. Това е толкова широко разпространена и толкова често повтаряна лъжа, че понякога официалните лица забравят, че тя просто не е вярна. Всъщност те - както и други представители на външнополитическия естаблишмънт - се притесняват, ако я наречете лъжа.
Възможно е това да е била необходима лъжа, когато Съединените щати признаха Китайската народна република, макар че е по-вероятно Съединените щати да са били измамени от китайските дипломати в средата на 70-те години на миналия век, когато те се нуждаеха от нас много повече, отколкото ние от тях. Възможно е това да е необходимо и сега, но това си остава лъжа. Признаването на този факт не е просто въпрос на интелектуална хигиена, а е задължително, ако искаме да попречим на Китай да се опита да погълне тази островна държава с 24 милиона души, като по този начин разклати международния ред в Азия и извън нея.
При неотдавнашното ми посещение в Тайван имах възможност да разговарям с президента, с кандидатите да го заместят, с висши министри, академични експерти, дипломати и войници. Тези разговори ми показаха колко вредна е тази лъжа. Тайван е независима държава. Нейните жители (както показват многократните проучвания) нямат интерес да станат част от континента и в значителна степен се смятат за тайванци, а не за китайци. Тайван има собствена валута, процъфтяваща икономика, активна демократична политика, значителни въоръжени сили, и все по-отчаяна външна политика - всичко, което прави една страна независима.
Рефлексивната реакция на американските служители и експерти днес, когато се спомене Тайван е изчервяващото твърдение, че е по-добре да не се стига до независимост. Тези служители рядко представят доказателства, че тайванците са на път да обявят независимост. Изглежда, че те дори не осъзнават, че Тайван вече е независим във всеки значим смисъл. Те просто са приучени да се изказват мрачно или истерично, в зависимост от характера си.
Това размахване на пръст е помпозно утвърждаване на хегемония над един протекторат, който все още не сме заявили недвусмислено, че ще защитаваме. Когато президентът Джо Байдън неколкократно спомене устно, че ще го направим със сила, помощниците му, по бюрократичен рефлекс, създаден от години на необмислен навик, настояват, че президентът няма това предвид. В резултат на това американците за пореден път насадиха към провал един малък съюзник, а след това го обвиниха за нашата недалновидност.
В този случай 50 години, през които на практика ни се казваше да седим в ъгъла и да не безпокоим възрастните, направиха Тайван по-труден за защита от страна на Съединените щати и по-малко способен да се защити сам. Поради военната изолация на Тайван неговите въоръжени сили са буквално изолирани, неопитни и лишени от всички предимства, които страни като Южна Корея или Япония получават от редовното, рутинно обучение и работа с въоръжените сили на САЩ. Тъй като Съединените щати, в излишък от хитрост и предпазливост, продължават да отказват да кажат дали биха се сражавали за Тайван, самите тайванци не са сигурни дали биха приели девиза на Ню Хемпшир "Живей свободно или умри". И честно казано, кой може да ги вини?
Лъжата следва лъжата. Президентът на Тайван не може да посети Съединените щати - той по-скоро е "в движение" някъде другаде, обикновено в една от малкото карибски държави (например Сейнт Китс), които Китай все още не е принудил да прекратят дипломатическото му признаване. Съединените щати имат "Американски институт в Тайван", а не посолство. Заместник-помощник-държавните секретари, отговарящи за Тайван (същото се отнася и за тези в Министерството на отбраната, разбира се), не могат да посещават страната. Малцината американски военнослужещи там не могат да се движат с униформи. САЩ не провеждат открити учения със силите, с които - може би - ще се сражават рамо до рамо. Всичко това се случва, когато Вашингтон се нуждае повече от всякога от близки връзки с Тайван.
Това е удобна лъжа, която правителството не желае да признае, камо ли да се противопостави, защото Съединените щати са позволили на китайските комунистически управници да определят начина, по който разбираме тази част от света. И докато Китай подготвя силите си за кърваво нахлуване на острова, истинската му стратегия е по-скоро постоянното притискане, в няколко измерения едновременно - подкупване на държави да се откажат от признаването на Тайван, изтласкване на страната от международни форуми, съблазняване и подчиняване на тайвански подставени лица и вероятни сътрудници, както и интензивно засилване на военните операции около острова, за да се изнерви населението му и да се изтощят защитниците му. В миналото китайските въоръжени сили рядко пресичаха "средната линия" между острова и континента, а сега го правят редовно. Китай периодично изстрелва ракети в близост до острова. Досега през тази година той е нарушил тайванската зона за прихващане на въздушната отбрана няколко пъти по-често, отколкото през 2020 г. И, разбира се, поддържа барабанен бой със заплахи, насочени както срещу Съединените щати, така и срещу Тайпе.
Китайците са майстори в изкуството на постепенния и психологическия натиск, което предполага обратното - да направим същото с тях. Защо да не позволим на американския военен персонал да действа на острова в униформи? Защо да не се позволи на висши дипломати и служители в областта на отбраната да го посещават? Защо да не се провеждат открити обучения? Защо, като се замисля, да не запазим съзнателно мълчание следващия път, когато президентът Байдън се измъкне и каже, че ще защитаваме острова? Китайците биха реагирали - но от друга страна, американското бездействие по отношение на изграждането на китайски бази в Южнокитайско море само насърчаваше подобна дейност. По-голямата опасност тук е пасивността.
И Съединените щати трябва да са готови да се борят за Тайван. Ако островът падне в ръцете на Китай, най-мощният геополитически съперник на Америка ще получи 21-вата по големина икономика в света, приблизително равна на тази на Швейцария или Полша. Китай също така ще се сдобие с голям брой напреднали технологии, особено в областта на компютърните чипове. Ключова част от т.нар. първа островна верига в Тихия океан ще се окаже във враждебни ръце, застрашавайки морските пътища на най-близките ни тихоокеански съюзници, особено на Япония. Американският авторитет ще понесе брутален удар, а нашите съюзници ще трябва да се замислят дали да се приспособят към Китай, или да прибягнат до развитието на собствените си ядрени арсенали, за да заменят гаранциите на една ненадеждна суперсила.
И не на последно място: още една либерално-демократична държава ще бъде унищожена в свят, в който свободното управление, свободата и върховенството на закона вече са подложени на натиск.
Преди осемдесет и пет години лидерът на най-голямата глобална сила в света не се интересуваше от "кавга в далечна страна, между хора, за които не знаем нищо". Има хора, които днес биха казали същото за Украйна. Глупавите думи на Невил Чембърлейн се запечатаха в паметта на едно предишно поколение, което научи по трудния начин, че залогът на такива места може да бъде много по-голям и много по-сериозен, отколкото обсебените от вътрешната политика политици могат да си представят.
Днес е общоприето, че историята далеч не е приключила и че, колкото и да са належащи, въпросите от транснационално значение като изменението на климата и влошаването на околната среда не са единствените спешни. Отново сме в света на политиката на великите сили и за да се справят с нея, тези, които правят политика, трябва да направят най-простото, макар и понякога най-трудното нещо: да започнат с истината и да предприемат разумни, но решителни стъпки за отстраняване на последиците от лъжата.
Eliot А. Cohen - The Atlantic