Откакто през октомври терористична атака на Хамас предизвика война в Израел и Газа, много коментатори предполагат, че Съединените щати могат по някакъв начин да управляват хода на кризата - или като подкрепят категорично Израел, или като изискват по-голяма сдържаност от лидерите на тази страна. Последователните американски администрации, включително и тази на Джо Байдън, насърчаваха тази вяра в американския контрол върху събитията в Близкия изток и по света. Само няколко дни преди нападението на Хамас съветникът по националната сигурност Джейк Съливан се похвали в статия в списание Foreign Affairs, че администрацията на Байдън е "деескалирала кризите в Газа". Близкият изток, пише той, е "по-спокоен, отколкото е бил от десетилетия", повтаряйки коментарите, които направи на The Atlantic Festival в края на септември. (Впоследствие онлайн версията на статията беше редактирана, за да бъдат пропуснати тези изявления.) По същество Съединените щати са сбъркали временното затишие в Близкия изток с по-траен период на относителен мир и са приписали очевидното благоденствие на американското влияние.
Урокът, който Съединените щати трябва да си извлекат, е, че по принцип не могат да наложат волята си - колкото и добронамерена да е тя според американците - във всички части на света. В регион след регион Съединените щати се ангажират с движения и правителства, които сами по себе си са силни актьори. Някои от тях поне външно ще се прекланят пред САЩ, но всички те ще преследват свои собствени интереси. Като надценяват собствената си власт, американските президенти рискуват да постигнат по-лоши резултати както за Съединените щати, така и за каузите, които се опитват да насърчат.
Както вече съм твърдял, политиката на САЩ спрямо Украйна е белязана от нерешителност, лоши сметки и презумпцията, че войната ще се подчини на американските планове и очаквания. Под заплахите на руския президент Владимир Путин от ядрена война, САЩ предоставиха на Украйна предимно помощ на бойното поле с малък обсег на действие, с надеждата, че това въоръжение ще бъде достатъчно - като все пак лишиха украинците от възможността да предприемат предполагаеми необмислени стъпки, като например освобождаването на Крим от руско управление. Въпреки че Съединените щати постепенно се съгласиха да предоставят по-модерно оборудване с по-големи възможности, закъсненията дадоха на Русия време да възстанови силите си и да укрепи защитата си срещу украински контраатаки.
Предполагаемите велики сили обикновено са всичко друго освен велики, както някои от най-могъщите и богати на ресурси държави в света демонстрираха в поредица от спънки, провали и дори откровени унижения през последните няколко години. Най-очевидният пример за това е пълномащабната руска инвазия в Украйна през февруари 2022 г: Дори с месеци за подготовка за бой срещу предполагаемо превъзхождан противник, руснаците се провалиха във военна операция от огромен интерес за Путин. Близо две години по-късно Украйна остава независима. Въпреки че нашествениците заемат значителна територия, те ежедневно губят личен състав и оборудване в полза на украинската армия, въоръжена предимно с по-стари или с ограничен обсег оръжия от съюзниците си от НАТО.
Китай - държавата, която промени световния ред повече от всяка друга през последните десетилетия - също се спъва сериозно. Само допреди няколко години изглеждаше, че Китай е напълно възходящ, тъй като предявяваше претенции по границите си, разширяваше влиянието си чрез инициативата "Пояс и път", изгради втората най-модерна армия в света и изглеждаше готов да изпревари Съединените щати като най-голямата икономика в света. Днес китайската икономика е в значителен спад, а режимът е изправен пред враждебни и притеснени съседи по протежение на полумесец, който се простира на хиляди километри - от Индия през Южнокитайско море до Тайван, Южна Корея и Япония. Италия сигнализира, че ще се оттегли от инициативата "Пояс и път"; Шри Ланка, която се бори да върне китайските заеми, които са донесли твърде малко икономическа полза, е предупредителен пример за други държави относно потенциалните опасности от щедростта на Пекин. Напоследък китайското правителство се опитва да оправи отношенията си със Съединените щати и да убеди американците отново да инвестират в Китай, за да му дадат време да се възстанови.
Това сближаване не е знак, че САЩ се справят по-добре в политиката на великите сили. Изключителният провал в Афганистан през 2021 г. подсказва обратното. След като проведоха най-продължителната военна операция в чужбина в американската история, похарчиха повече от 2 трилиона долара за финансиране на войната и военната окупация на Афганистан от 2001 г. насам и претърпяха смъртта на хиляди американски военнослужещи, Съединените щати се изтеглиха с нещо, което изглеждаше като лоша подготовка. Подкрепяното от САЩ афганистанско правителство се срина много по-бързо от режима, който Съветският съюз остави след себе си, когато се изтегли от Афганистан в края на 80-те години на миналия век; привидно за нула време талибаните, режимът, който САЩ нахлуха, за да свалят през 2001 г., отново се върнаха на власт.
След като Русия нахлу в Украйна миналата година, САЩ сякаш си възвърнаха позициите. Нахлуването на Путин беше толкова необмислено и кръвожадно, а украинската съпротива - толкова яростна, умела и решителна, че западните държави се почувстваха заредени с енергия и твърдо подкрепиха нахлулата страна. И все пак в ретроспекция краткосрочното повишаване на ефективността на НАТО изглежда като щастлива случайност. Американското колебание през изминалата година спомогна войната да стане по-кървава, по-дълга и потенциално по-ескалираща, отколкото ако Вашингтон просто беше избрал страна и ѝ беше дал цялата необходима подкрепа, за да спечели.
Събитията в Близкия изток показват ограниченията на властта на Вашингтон и по други начини. Администрацията на Байдън се опитва да управлява израелския отговор на терористичните атаки на Хамас от 7 октомври. Израел демонстрира готовност да проведе мащабна бомбардировъчна кампания в Газа, тъй като лидерите на страната смятат, че това е в интерес на страната им, въпреки че САЩ публично го призовават да действа с по-голяма военна сдържаност.
За да запази, дори да увеличи влиянието си, една голяма сила трябва да разбере какво може и какво не може да направи - и в моменти на несигурност да сгреши, по-добре мислейки, че постигането на целите ѝ ще бъде трудно, отколкото лесно. Колкото по-настъпателна и интервенционистка става една сила, толкова по-вероятно е тя да разкрие границите на своето влияние. Крахът на европейските колониални империи след Втората световна война, поражението на Америка във Виетнам и разпадането на СССР през 1990-1991 г. показват как дори сили, които изглеждат силни и постоянни, могат да отслабнат или да изчезнат за забележително кратко време.
САЩ никога не трябва да бъдат изолационисти. Нито пък трябва да определят глобалната си роля, както често са правили от началото на Студената война насам, като просто се противопоставят на предполагаемите си врагове. Вместо това те трябва да действат предпазливо в региони като Близкия изток, където резултатите от последните им интервенции дават достатъчно основания за смирение. Тя трябва да работи за укрепване на държавите - като демокрациите в Тихоокеанския регион и в Европа - които категорично искат САЩ да подпомагат тяхната отбрана и сигурност. Украйна очевидно иска да бъде в тази група. Американското участие трябва да се разглежда като награда, а не като заплаха, а примерът на Украйна помага да се изясни какъв вид държави биха имали най-голяма полза от тази помощ и биха я заслужили: Готови ли са да се борят за себе си? И управляват ли се въз основа на съгласието на жителите си?
САЩ могат да водят диалог и да търсят области от общ интерес с различни страни по света. Но те трябва да използват властта си по-разумно, отколкото досега. Утвърждавайки фикцията, че Вашингтон може да определя съдбата на други държави според собствените си условия, САЩ подкопават собствената си глобална позиция.
***
Филипс О'Брайън е професор по стратегически изследвания в университета "Сейнт Андрюс" в Шотландия.
превод: Nick Iliev