Макар от почти самото създаване на коалицията на Добрите сили, включваща „Демократична България” и „Продължаваме промяната”, редица скептици в лагера на градската десница – или поне каквото е останало от нея – да предупреждаваха, че този ход окончателно ще занули ДБ и декларираното им през годините позициониране, на голяма част от лидерите, членовете и симпатизантите на формацията им трябваха няколко години, за да осъзнаят този факт.
Това пише в коментар за в. "Труд" Виктория Георгиева.
Създадената изкуствено коалиция, обединяваща партията, създадена на бизнес и приятелски интереси, за която няма ляво, няма дясно, а именно ПП, както и някогашната наистина дясна партия, обединила през последните години хора и формации с доста далечни от първоначално заявените идеи и позиции, имаха някои успехи – според тях, които обаче предимно се изчерпваха в трудоустрояване на най-близките до лидерите, както и някое и друго доста спорно управление или участие в такова.
Че за ПП няма принципи в политиката, ясно говореха и продължават да говорят листите им. Минавайки през всички семейни приятели на Кирил Петков – семейство Лорер, за които постоянно се търсеше някакво хубаво и добре платено местенце, както и близките до... вижданията му дами като Лена Бориславова и Деница Симеонова, стигайки до разни политически номади като Настимир Ананиев и Явор Божанков, и не на последно място емблематичният бивш комунистически следовател Бойко Рашков, който се превърна в любимец на Петков, Василев и цялата партия, въпреки спорното му минало и изпъстрено с участието му в различни скандали и връзки с подозрителни лица настояще.
Но ако доскоро какъвто и да е намек за раздяла будеше активизиране на най-крайните поддръжници на обединението, които сляпо следваха партийните повели и агресивно скачаха на всеки, осмелил се да намекне, че в този си вид, освен вредни за страната, партиите са вредни и една за друга, резултатите от последните избори окончателно разбиха на пух и прах розовите облаци, на които се бяха качили голяма част от лидерите и гласуващите за ПП/ДБ.
Не кой да е, а самият Радан Кънев от ДСБ заяви гласно очевидната истина, че коалицията, във вида, в който е, няма видимо политическо бъдеще. Дни преди него, лидерът на „Да, България” Христо Иванов подаде оставка, като заяви, че няма да е и депутат.
А всъщност процесът на разпад беше задействан много отдавна, още когато най-дясната от формациите в обединението ДБ, а именно ДСБ, бе напусната от ключови лица, които бяха несъгласни както със завоя наляво, направен от цялата „Демократична България”, така и с коалицията с ПП, но не последно място – и с едноличното управление на окопалия се във властта лидер на „Демократи за силна България” – Атанас Атанасов. Именно заради действията на мон женерал, и националният младежки клуб към ДСБ, през 2022г., обяви, че прекратява съществуването си. Между другото, тогава младежите заявиха, че с тази си политика съвсем скоро ДСБ ще се превърне в една присъдружна организация към друга партия, явно намеквайки за размиването на дясното в колаборацията с ДБ и „Зелените”. Което всъщност вече се случваше, а последвалите две години напълно затвърдиха техните опасения.
Тогава обаче, а и съвсем доскоро, всеки, дръзнал да изрази несъгласието си с водената от ДБ политика, както и с прекалено големите и чести отстъпки спрямо ПП, биваше нарочен за предател, за свързан с ГЕРБ или за обикновен глупак, който не разбира нищо от стратегически решения и политики.
А разпадането на тази коалиция беше предначертано още в зародиш. Всъщност и разпадането на ДБ, което в някаква степен вече е факт, заради случилото се в ДСБ, а и заради отпадането или изгонването и на доскоро ключови играчи, както и заради напускането на „Зелените”. Самото присъствие на крайно либералната лява формация в коалиция с т.нар. градска десница, будеше сериозно недоумение дълго време – както сред избирателите на Тома Белев, така и в по-малка степен сред тези на ДСБ и „Да, България”. Въобще, съчетанието в една коалиция на лява партия, центристка такава и трета, която макар и отдавна не точно дясна, все пак припознаваше по-дясната линия, беше някакъв безпринципен калабалък, който също отблъсна доста избиратели. И не от вчера, а много отдавна, още от 2018г., когато се пръкна това образувание.
Дали обаче посипването на главата с пепел, демонстрирано от Кънев, е откровено, или е просто отчаян опит да се възродят от пепелта, е въпрос, чийто отговор ще зависи както от последващите действия, свързани с позиционирането и гласуванията на партиите, а и необходимостта от доста оставки. Макар това да касае в по-голяма степен вътрешната политика, а не толкова Европарламента, наскоро избраният за втори мандат в ЕП политик не намира за проблем като представител на ДСБ да продължи да поддържа курса „за” Зелената сделка. Той заяви, че работата му по нея е негов приоритет, като за пореден път беше категоричен, че нашите централи замърсяват пъти над разрешеното в Европа, поради което е въпрос на време, на договорени срокове, те да бъдат затворени, което и той счита за разумно.
Това не е мислене на десен човек, нито може да е политика, водена от дясна формация, дори не и от центристка. И се оказва, че извън безспорно токсичния Атанас Атанасов, който се е окопал във властта, не искащ в никакъв случай да изпусне кокала, ДСБ имат сериозен проблем и с идеологическото позициониране на свои основни лица. Именно и заради това истински консервативните и „сини” отдавна напуснаха кораба. Някои се присъединиха към ГЕРБ, други към КОД, трети предпочетоха да се изолират от политиката.
Пред „Да, България” ситуацията не е по-розова. Освен оставката на Иванов и решението с кого да бъде заместен, ако това му действие е окончателно, партията не излъчи свой представител в ЕП, където ПП взе превес, а ДСБ успя да устиска мястото на Кънев. Не по-различна е картинката в родния парламент, където знакови лица от партията остават извън него – Ивайло Мирчев, Атанас Славов, Антоанета Цонева. Сама по себе си, оставката на лидера им нищо не решава, което посочи и Радан Кънев.
Макар оттеглянето на „Зелените” и евентуалното прекратяване на пагубната основно за ДБ коалиция с ПП да са принципно добра основа за рестарт, вътрешните противоречия в „Демократична България” също са трупани през годините и няма никакви изгледи, че ще бъдат разрешени скоро. Нито Атанасов смята да си подаде оставката, той за пореден път се измъкна с искане на вот на доверие от членовете на партията му, който вот получи въпреки изборната загуба, нито „Да, България” има кой знае колко голяма резервна скамейка за избор на нов лидер. Липсва и ясна визия.
Кьорфишекът със съдебната реформа, благодарение на която ДБ все пак стана част от партиите, които преминават 4% бариера вече доста парламенти, окончателно умря. Гешев беше махнат, но на негово място се възкачи Сарафов, който обаче не би трябвало да е по-поносим за ДБ. Намаляването на правомощията на главния прокурор също само по себе си не води до нищо, а пък срещу преструктурирането на Висшия съдебен съвет се чуха доста гласове от магистрати.
Но част от разбирането на ДБ, ПП, в частност Христов Иванов, за промени и реформи, включваше поставяне на прокуратурата под политическото влияние на Народното събрание. По този начин измененията пряко засегнаха независимостта на съдебната власт и принципа на разделение на властите. Така или иначе, осъществена е мечтата да бъде премахнат крайно неудобния на ДБ вече бивш главен прокурор, осъществени са и другите искания и цели. И с това съществуването на партията на Иванов рязко се обезсмисля. Сега им трябва нова кауза.
А че ДБ отдавна не е десница, нито е точно градска, а по-скоро разградска, дадоха ясни индикации и скандалите през последните години, в които не едно и две емблематични за партията лица открито се противопоставиха на политиката, водена от Иванов и приближените му, както и на посоката, в която ген. Атанасов тласна ДСБ. И разбира се, коалицията им с ПП, която тотално ги обезличи и запрати в парадигмата няма ляво-няма дясно. Но от не по-малко съществено значение са и поддръжниците им, сред които през последните години видимо преобладават хора предимно с неолиберални възгледи, много далеч от консервативното и от центъра дори. Всичко това ясно говори, че поне в този си вид „Да, България” ще е трудно да продължи да съществува, необходима е спешна ревизия – както на колаборациите и с някои формации, така и на целите, но най-вече – на позиционирането ѝ на политическата ос.