Появата на „Магията на Хималаите". Едно пътешествие до Непал, Бутан, Дарджилинг и Сиким” е събитие за българския книжен пазар. Не само защото изданието е изключително качествено, с прекрасни фотографии, но и защото е първото, плод на лични впечатления и наблюдения на автора Данка Пергелова за тези малко или дори въобще непознати за масовата публика страни. Друг любопитен факт е, че Данка Пергелова по професия е строителен инженер. Завършила е ВИАС, специализира „Управление на проекти в НБУ”. Пътешествията обаче са нейната голяма страст. Посетила е всички континенти, приемайки предизвикателства и несгоди, водена от любопитството към непознатите земи и култури. Участието в експедиции до Антарктида, Африка и Тибет са сред най-екстремните й преживявания. Но голямата й любов остават Хималаите.
Авторът Данка Пергерова:
Никоя част на света не е далечна
С книгата си давам шанс на хората да стигнат до непознати места и да ги почувстват по-близки
Първо да ви помоля да кажете няколко думи за себе си и после да разкажете как се ориентирахте към толкова интересни и необичайни дестинации за пътуване?
Аз съм строителен инженер ,а интересът към мен в момента е заострен , за това че съм написала книга, тъй като това е по-различно от ежедневието, с което ме познават хората. Страстта ми към пътуванията започна преди 4-5 години. Дотогава бях посещавала основно европейски страни и най-често с групи. Преди 4 години събрах куража и реших, че е възможно сама да организирам пътуванията си, което ми дава шанс да направя добра предварителна подготовка, така че когато вече съм на желаното място, да мога да вляза в детайла, да усетя духа и атмосферата му. При своето първо посещение човек не може да обхване всичко ново за него и това му пречи да усети духа и хората, ежедневието им. Така беше при първото ми посещение в Хималаите, в района на Тибетското плато в края на 2010г. Тогава пътувах организирано, но не бях добре подготвена, не знаех къде отивам точно. По-скоро бях насочена към голямото предизвикателство да направя 56 км трекинг на височина от 5600 м, като знаех само, че имам нощувка в два манастира на 5000 м. На 5200 м е базовият лагер на Еверест, казвам го за да покажа колко голямо изпитание за организма и психиката е това. Така че първото ми пътуване беше насочено основно към преодоляване на тежките физически натоварвания, височинната болест и недостатъчно калоричната храна. Всичко това не ми позволи да почувствам духовното в този район. Манастирите, монасите с техните странни ритуали - всичко ми беше чуждо и непознато - един съвсем различен свят.
Катманду беше крайната точка на това първо пътуване. Там нещата се нормализираха, попаднах в един космополитен град, където се срещат различни етноси, архитектура, обичаи. Може да се каже, че е музей на открито, но в същото време е и един жив град, в който покрай странни постройки виждаш цветна тълпа, която върви в своето ежедневие. Това беше първият ми по-сериозен допир до една непозната религия и култура ,който провокира любопитството ми и си казах, че това няма да е последното ми посещение в тази част на света.
И така решихте следващото да бъде Мустанг...
Да, това пътуване е свързано с една моя мечта. Веднъж чух за това всъщност вече бивше кралство. То е разположено в Тибетското плато и достъпът до него е възможен само с едно 18-местно самолетче, което прелита от Покхара през най-дълбокото ждрело в света, на Черната река, между два 8-хилядника. Полетите могат да се осъществяват само до обяд, защото след това започват бурни южни ветрове. Зависим си от метеорологичните условия. Пътуването със самолета е само 20 мин , но може да чакаш с дни, за да го осъществиш.
Мустанг беше моята надежда , че ще се върна 7 века назад. Беше ми любопитно как са живели хората тогава и то на това място. Това е древният път на солта, по който са минавали керваните от Хималаите към Индия. В годините когато Индия започва сама да си добива солта, пътят постепенно замира и самото кралство започва да обеднява. Това което видях, не беше точно XV век, защото новите технологии настъпват много бързо навсякъде. Там видях средновековни къщи и в същото време хора с GSM-и. В момента се строи път и затова, може би до 4-5 години ситуацията ще стане много различна. Цивилизацията вече се прокрадва, но все още всичко е доста автентично, интересно и необичайно.
Бях в Мустанг 10 дни. Видях начина на живот на тези хора. Сблъсках се с тяхната дълбока връзка с природата, с годишните времена, усетих дори страха им от демони и зли сили. С настъпването на нощта се затварят градските порти, за да се предпазят от тях. Започваш да ги разбираш, защото природата там е много сурова. Това е камениста пустиня. Ветровете, които духат яростно, носят прах и пясък в най-разнообразни цветове - охра, червено, сиво. Сетивата наистина малко трудно възприемат всичко това. От една страна е пусто и голо, но същевременно красиво.
Какво дава едно такова пътуване на човек?
Даде ми възможността да погледна по друг начина на живота на хората там, да разбера техните ритуали, вярвания и стремежи. Започнах да осъзнавам, защо могат да са усмихнати и щастливи и да се стремят към съвършенство, въпреки че живеят в изключително лоши условия, в лишения дори от храна и вода, с ограничено ползване на електричество. Самите им вярвания са да са добри и дисциплинирани, без пристъпи на гняв и ярост, да избягват „трите отрови”- невежеството, завистта и злобата , и привързаността. Те са изобразени като три животни, захапали опашките си и въртящи се в кръг. Това са прасето - невежеството, една птица символ на привързаността и змията, която е символ на омразата. Ако човек се даде на тези три отрови, той ще се самоунищожи. Това е , което ми помогна отново да разбера, че вярата в доброто, стремежа да гледаш по-оптимистично и да не търсиш отмъщение - може би това е най-важното в живота. Аз вярвам , че хората са запазили доброто в себе си.
Когато подарявам книгата си и виждам усмивки, това е страхотен подарък и за мен. Като че ли им дарявам хубави мигове, защото хората имат нужда да се откъснат от тежкото си ежедневие, да помечтаят. Много хора ми казват , че искат да пътуват с мен, но по една или друга причина нямат възможност. С тази книга аз им давам шанс да стигнат до едни други светове, да ги почувстват по-близки.
Не беше ли много опасно това пътуване?
Опасно беше, защото и летището в Паро, и летището в Мустанг се славят като най-рисковите в света. В Паро право на полети имат само 8 пилоти, защото там се преминава през много тесен проход между върхове. И пътуването с кола изисква подготовка, защото се минава наистина по ръба на пропастта. Нужен е и авантюристичен дух.
Какво искате да кажете на читателите с книгата, какво послание искате да отправите?
Да бъдат любопитни, да бъдат любознателни, да бъдат с отворени очи, да разберат, че никоя част на света не е далечна. Искам да ги накарам да почувстват всичко близко и понятно. И да бъдат по-добри!