Авторът Владимир Дубровски е старши икономист в института CASE Ukraine, където отговаря за изследванията и публикациите в областта на макроикономика, политическа икономия на прехода и развитие на частния сектор. Преди да заеме тази позиция е консултант на Harvard Institute of International Development (HIID)/CASE Ukraine Macroeconomic Reform Program (1997—2000) и експерт в Киевския Център за икономически анализи (1996-1997). Той е един от авторите на проектите за данъчни реформи в Украйна.
Текстът е публикуван в „Икономически живот“.
Може ли Украйна да спечели?
Разчитайки на собствените си сили, както призовават някои горещи глави – определено не, дори и да стане като Руската федерация (което само по себе си би било поражение) или нов Израел (което е невъзможно).
Силите са твърде неравностойни: освен че е четири пъти превъзхождащ по население, врагът е бил икономически десет пъти по-силен преди пълномащабната война.
Само за тази година той пряко или косвено заложи в бюджета си 14,7 трилиона рубли за войната, което приблизително съвпада с размера на украинския БВП без помощта на партньорите.
Следователно ключът към нашата победа е на Запад: коалицията „Рамщайн“ превъзхожда икономически Руската федерация 30 пъти. Образно казано, една котка, колкото и да е борбена, не може да победи огромно бясно куче, но ако слон се застъпи за нея, тогава кучето няма шанс.
Друг въпрос е, че слонът е миролюбиво и тромаво създание… По-специално, Западът все още произвежда твърде малко боеприпаси,
не бърза да увеличи капацитета и категорично не иска да влиза в битка – все пак става въпрос за бясно куче…
Разбирайки тази проста аритметика, по-малко горещи глави започват да призовават за преговори и „мир“. Но за танго са нужни двама и В. Путин, който обяви за своя цел унищожаването на Украйна, не се нуждае от преговори, които не водят до нейната капитулация.
Освен това тази война е наистина екзистенциална, както той казва, само че не за Русия, която под една или друга форма беше, е и ще бъде, а за неговия мафиотски по природа режим.
Следователно дори жертването на територия (само по себе си неприемливо) не би донесло нито мир, нито дори отсрочка за възстановяване: примирието ще бъде нарушено веднага щом Путин види, че Украйна използва отсрочката по-добре от самия него.
Решение обаче има. Но това е в друга плоскост:
победата на Украйна и устойчивият мир са равносилни на краха на режима на Путин.
А второто е напълно постижима цел, поне по-реалистична от чисто военна победа.
Нещо повече, дори да беше възможно да изгоним врага от нашата територия, войната нямаше да свърши дотук.
Междувременно комбинация от правилно структурирани санкции и военни провали (за които е необходимо да се продължи и увеличи военната подкрепа за Украйна, но всичко, което може да се каже за това, вече е казано) е напълно способна да унищожи режима в Кремъл. И точно в тази комбинация.
Но „санкциите не работят“? Да, не както бихме искали – по три причини.
Първо, повечето от тях не са насочени към разпадането на режима, а само към създаването на определени трудности при получаването на части, необходими за военното производство, както и неудобства за някои руснаци и т.н.
Това до голяма степен е успешно, но естествено не води до победа.
Второ, когато става дума за по-сериозни санкции, икономистите обикновено се фокусират върху ограничаването на растежа (или още по-добре рецесията), платежния баланс, тоест девалвацията на рублата и други мерки, които могат да подкопаят благосъстоянието, но и това не би станало веднага.
Но, от една страна, руснаците не са хората, които ще продадат имперските си амбиции за яхния от леща: реалното благосъстояние през 2022 г. спадна повече от БВП и това не се отрази на рейтингите.
От друга страна, Путин се готви с всички сили да потуши недоволството:
репресивността на режима вече далеч надмина късния „съветски“ режим и това съвсем не е пределът. И няма механизми това недоволство да се трансформира в политически промени, а хранителните бунтове да са до небето.
И накрая, трето,
Западът просто няма политическа воля да унищожи престъпния режим.
С други думи, той все още не е готов да спечели войната, въпреки че се движи в тази посока.
Вертикалът на властта всъщност е много крехка структура. Тя се основава на очаквания, които се оправдават: докато нейните членове вярват, че „мафията е безсмъртна“, тя е безсмъртна; и заповедите на шефа се изпълняват, докато вярват, че той ще остане такъв и утре.
Ако има основание да се съмнявате, че утре някой ще бъде наказан за неподчинение или възнаграден за лоялност, такава вертикала се разрушава, въпреки че изглежда „властите са по-силни от всякога“, както видяхме в края на 2004 г., началото на 2014 г., а по-старото поколение – в края на 80-те години на миналия век.
Ахилесовата пета на мафиотския режим е рентата, на която се крепи. В Русия това традиционно са приходи от износ на петрол (газът играе по-малка роля): само официалната част формира около една трета от федералния бюджет, който е 8-9 трилиона рубли.
Разбира се, не е възможно да се спре този износ, докато ги има Китай и Индия в света, но чрез таван на цените е напълно възможно да се направи така, че да носи само минимален доход.
Дори това да не съсипе икономиката (която е предимно пазарна и следователно много устойчива), лишаването от петролна рента при липса на възможности за външни заеми ще създаде огромни проблеми за и без това дефицитния бюджет, а основното е да премахнете от вертикалата „лепилото“, чрез което тя се държи.
В съчетание с липсата на изгледи за победа във войната, това е напълно достатъчно вертикалата да започне да рухва. Теоретично може да се опита да се замени петролната рента с друга, но процесът на преход е много рискован за режима поради вътрешното напрежение в елита, което генерира.
Освен това тези напрежения вече са извън всякакви мащаби. Путин започна като върховен кръстник на формиралата се преди него мафия; съответно целият „елит“ е предимно от хедонисти, дошли на власт, за да „прави пари“.
Но поне след поражението на „революцията на белите ленти“, която на фона на „Арабската пролет“ силно изплаши главния бос, той започна бавно, за да „не изскочи жабата“, да върти волана към фашизма.
А фашизацията изисква съвсем други качества, включително между другото и от върховния лидер, и следователно трябва да бъде съпроводена със смяна на елитите, което постепенно се случи, като се започне от регионално ниво.
Този процес би протекъл гладко, отдолу нагоре, ако „СВО“ (Специализирана военна операция) беше успешна в Украйна. Не обаче, войната принуди рязко да се ускори смяната на елитите, във фашисткия дух, с „войници и работници“.
Изглежда, че е време да се нанесе решителен удар,
още повече, че едва ли е възможен асиметричен ядрен отговор на него (поне изпълнителите няма да разберат такава заповед), но, уви: реакцията на Запада на пуча на Пригожин преди година много ясно показа, че поне в Съединените щати мейнстриймът се страхува повече от възможен хаос в една ядрена сила, отколкото от нарастващия ѝ фашизъм.
Потенциално разрушително за режима, предложението да се въздейства на Кремъл чрез „запечатан“ таван на цените с последващото му намаление по график до 20-30 долара за барел беше правилно наречено „най-важната санкционна мярка“ в доклад на Киевското училище по икономика на групата Ermak-McFaul.
Още в следващия доклад обаче това предложение беше заменено с много по-малко опасното за режима намаление до 50 долара за барел, с акцент върху последиците за платежния баланс.
И самото „запечатване“ е лошо. Припомняме, че основните механизми за ограничаване на цените на руския петрол, изнасян по море, са забрана на компании, регистрирани в страни, присъединили се към санкциите, да транспортират по-скъп руски петрол или да застраховат такъв транспорт.
В отговор Руската федерация закупи сто стари танкера и започна да ги кара под фалшиви застраховки, издадени от фиктивни застрахователи, с презастраховане (задължително, но всъщност фиктивно) в руски застрахователни компании.
Западът дълго си затваряше очите за тези безобразия. В края на миналата година обаче САЩ започнаха да налагат санкции на танкери, превозващи руски петрол на цени над „тавана“ и това даде ефект.
Докладът на същата група предлага редица други мерки, които са напълно в състояние да направят „тавана“ ефективен.
Сред тях е забраната на танкери без надлежна застраховка да преминават през териториалните води на страните от санкционната коалиция, включително Дания, тоест реално да напускат Балтийско море, а това за момента е 60% от износа на петрол на Русия.
Предложено е и въвеждане на санкции срещу компаниите, които презастраховат рискове за такъв транспорт. Но почти шест месеца нямаше политическа воля за всичко това, така че дори отстъпката на руския петрол URALS в сравнение с BRENT почти изчезна.
Ледът внезапно се счупи в средата на юни: Съединените щати най-накрая въведоха санкции срещу руските корабни компании и презастрахователи (но не всички), след което, като част от 14-ия пакет, Европейският съюз започна да налага санкции срещу танкери.
След това Дания си спомни идеята за проливите. В същото време ограниченията естествено са насочени не срещу износа на петрол като такъв – това може да доведе до повишаване на цените на петрола, което е крайно нежелателно за Байдън преди изборите, а към запечатване на „тавана на цените“, което намалява рентата от износа на петрол, като същевременно го принуждава да увеличи доставките.
Изглежда, че тласък за това бяха изключително арогантните „мирни предложения“, изказани от Путин в навечерието на Срещата на върха за мира. Има надежда, че някой на Запад се е убедил в неспособността му да преговаря, но по-вероятно това може да е ответен ход – сигнал към Путин, че трябва да бъде по-сговорчив и да излезе с по-реалистични инициативи.
Той обаче трудно може да смекчи подхода си, освен ако алтернативата не е гарантиран крах на режима.
Но тук, най-вероятно, сработва ефектът на „топлата вана“, в която е държан от подчинените си, така че този вариант, за наше щастие, е малко вероятен. Същият ефект действа като допълнителна застраховка срещу евентуална ядрена ескалация.
Във всеки случай изглежда, че на Запад знаят къде е смъртта на Кощей (злодей от руските приказки, бел. ред.) – въпросът е да се убедят лидерите:
просто няма добър изход с победа при запазване на режима на Путин
(т.е. без рисковете от крах на Руската федерация), а свалянето на този режим чрез частичен и до известна степен контролиран срив на вертикала на властта е най-малкото зло от всички реалистични варианти.
И поражението, включително всеки компромис с агресора, дори ако беше възможно, ще струва много скъпо: това е нова надпревара във въоръжаването (военните разходи се увеличават няколко пъти, от 2,4% през 2021 г. до 6,3%, което характеризира разгара на Студената война и възхода на насилствени диктатури по света (Хамас, хусите и претенциите на Мадуро за Гвиана са само началото) и краха на глобализацията.
Междувременно режимът на Путин вече стъпи на хлъзгавия път на фашизацията и едва ли ще спре. Това означава, че резултатът от нейната еволюция ще бъде нещо средно между КНДР и нацистка Германия, а не изобщо овехтял късен „совок“(лопатка за събиране на боклук).
В същото време, ако смяната на елитите и политиката на „разчитане на собствените сили” (известна като чучхе – официалната идеология на КНДР) успеят, тогава режимът наистина ще стане толкова уязвим за санкции, колкото и севернокорейският модел за подражание.
За западните лидери е много трудно да признаят това, но процесът на познанието, съдейки по косвени признаци, върви в правилната посока. Задачата на Украйна и всички нейни съзнателни граждани, които имат достъп до западната аудитория, е да разтворят прозореца на Овертон (описващ методите за манипулиране, бел. ред.) по този въпрос.