Безпрецедентното суспендиране на конституцията на Кувейт бележи края на една ера на промяна, която започна със свалянето на иракския диктатор Саддам Хюсеин през 2003 г. и беше последвана от изгонването на сирийския Башар Асад от Ливан през 2005 г. През 2011 г. избухнаха поредица от революции и обезглавиха режимите в Тунис, Либия, Египет и Йемен. Тези революции станаха известни като "Арабската пролет". Това пише в статия за вестник Asia Times Хюсеин Абдул Хюсеин, научен сътрудник във Фондацията за защита на демокрациите във Вашингтон - непартиен изследователски институт, фокусиран върху националната сигурност и външната политика.
Всички арабски страни, които станаха свидетели на промяна между 2004 г. и 2011 г., видяха как ислямистите се изкачиха по стълбата на демократичните избори, за да поемат управлението - след което в повечето случаи те успяха да отблъснат стълбата, за да останат на власт за неопределено време и да прекроят държавата по свой образ, главно чрез социално инженерство. Тунис и Египет успяха да се измъкнат от капана на ислямистите. В петък, 10 май, Кувейт също победи своите ислямисти, а с тях и парламентарната си система. След като САЩ освободиха Кувейт от армията на Саддам Хюсеин през 1991 г., семейство Сабах трансформира страната от емирство в държава. Общественият договор беше предоговорен и се появи хибридна система, която позволи свободна преса и демократичен избор на Национално събрание, но запази последната дума за емира. Кувейт беше близо до конституционна монархия.
Поради редица причини кувейтската демокрация означаваше безкрайни караници и парализираща безизходица, принуждавайки емира да разпуска Националното събрание и да свиква предсрочни избори с необичайно висока честота, понякога два пъти годишно. Всеки път, когато Кувейт избираше свои представители и съставяше кабинет, задънената улица се завръщаше. Кувейт има едни от най-големите петролни запаси в света. С население от около един милион се очакваше да се конкурира с Дубай и Абу Даби по отношение на растеж и привлекателност. И все пак демократичната задънена улица попречи на растежа и някога лъскавият Кувейт сити стана запуснат и изостанал в сравнение с богатите си на петрол връстници.
Един от основните проблеми на кувейтската демокрация беше неговото местно "Мюсюлманско братство", чиито депутати подкопаваха правителството на всяка крачка. Работейки под името "Организация за социална реформа", ислямистите в Кувейт нямат правителствена програма освен социалното инженерство. Те предизвикаха шум около дългогодишното маратонско състезание в Кувейт, в което участват мъже и жени. Всяка година те вдигат шум около коледната елха в главния мол на Кувейт Сити - Avenues. Когато посланикът на САЩ в Кувейт пожела на евреите щастлива Ханука, ислямистите започнаха буря в социалните медии, настоявайки за експулсирането на посланика, без да знаят, че изявленията на суверенните посланици не могат да бъдат обвързани с предпочитанията на Кувейт.
Кувейтските ислямисти до такава степен доминират в обществения живот, че спечелиха на Кувейт Сити епитета "Кандахар в Персийския залив", заради едноименния афганистански град, известен като развъдник на ислямистки радикали. В петък, 10 май, емирът на страната, шейх Мишал Ал-Сабах, не само разпусна Националното събрание; той го разпусна, като суспендира някои членове от конституцията. Емирът обеща да поправи системата и да я възстанови в рамките на четири години. Докато всички се надяват шейх Мишал да успее, хората не затаяват дъх в очакване на бързото завръщане на демокрацията сега, когато тя се превърна в синоним на ислямска тирания.
Какво се обърка? Как може промяната в седем арабски страни да превърне автокрацията в ислямистка тирания? В Ирак обвинихме Америка. В Ливан мислехме, че е Иран. Но в Тунис и Кувейт не е имало никаква чужда намеса. Отговорът във всичките седем арабски експеримента за демокрация е, че има съществени предпоставки за демокрация, които все още не са изпълнени - на първо място разпространението на свободата. Инсталирането на демокрация в общество без традиция на свободата е като да позволите на неправоспособен шофьор да кара кола. Шансовете за катастрофа са високи.
Провалът на демокрацията в арабските страни не е осъждане на самата демокрация, която си остава най-добрата система, която отприщва най-много креативност и следователно икономически растеж. Арабското мнозинство обаче има какво да разгърне и много да научи. Попитайте всеки средностатистически арабин днес за любимата му система на управление и той ще отговори без колебание, че арабските монархии са се справили по-добре от демократично избраните правителства. Тъй като Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Бахрейн се надпреварват да трансформират своите икономики в такива, основани на знанието, либералната икономика може да помогне за утвърждаването на свободата. Икономическият растеж създава групи от граждани с лични интереси в поддържането на мира и върховенството на закона. Оттам нататък либералната демокрация има шанс. Такъв е бил пътят към демокрацията в Южна Корея, въпреки че всяка страна е различна.
Това е урокът, който не научихме в Ирак. Предполагахме, че премахването на режима и предоставянето на пространство на иракчаните, заедно с тяхната огромна петролна рента, ще превърнат страната в демокрация. Вместо това вакуумът беше запълнен от ислямизма и се появи демокрация - но нелиберална, ислямистка демокрация, където изборите се провеждат рутинно, но върховенството на закона винаги отсъства.