Коментарният материал на журналистката Ралица Ковачева за родните политически измерения на предстоящите европейски избори е публикуван най-напред в сайта Reduta.bg.
Димът от предизборните скари успешно замъглява всеки опит да се проведе смислен разговор по каквато и да било съществена тема, свързана с предстоящите избори за Европейски парламент. Според политиците Европа не е тема, която вълнува избирателите, затова те предпочитат да говорят за по-вълнуващи неща като парите, които ще изсипят върху електората, след като ги избере ... за евродепутати.
Социолозите доказват с данни, че гражданите хич не се интересуват от Европейския съюз и затова надпреварата между партиите в предстоящите избори няма да е по европейски въпроси, а по това кой колко пари ще обещае на гражданите, след като гласуват на изборите за ... Европейски парламент. За медиите отдавна знаем (те отнякъде свише са разбрали), че според тях Европейският съюз не е „секси”, а хората не обичат да им е скучно, затова медиите предпочитат да захлебят от кампанията като оставят на политиците да определят както въпросите, така и отговорите.
Доминиращият въпрос към кандидатите за евродепутати и партийните лидери е как ще направят така, щото България да бъде равнопоставен член на ЕС и българският глас да се чува колкото германския. Трудно ми е да намеря дори и една смислена причина подобен въпрос изобщо да бъде задаван. Както и друг смислен отговор освен този, че това как се чува българският глас зависи от това кой пее, колко добре пее и с кого пее.
Най-популярните отговори на този въпрос, на които се натъкнах, варират от ‘българският глас ще се чуе, когато в Европейския парламент влязат истински патриоти’ до ‘България ще бъде равнопоставена в ЕС, когато социалистите вземат властта в България и Европа’. Въпросът, който натрапчиво отсъства от журналистическия репертоар - слонът в предизборната кампания - е въпросът за ефективността на българското членство в Европейския съюз – носи ли то ползи за българските граждани и ако не – защо? Какви са инструментите, чрез които еврочленството да се материализира в по-добър живот за българските граждани и в чии ръце са те – на правителството в София или на Комисията в Брюксел? Каква е ролята на българските евродепутати и как те могат да участват ефективно и смислено в европейската политика? Защо очакваме „Брюксел” да се грижи за националните интереси, които собствените ни, национални правителство и парламент не отстояват? Да не говорим за някаква дефиниция на „национален интерес”.
Пробутват ни се „опорни точки” от типа българският национален интерес е да бъде построен „Южен поток”, основани на честната дума на Сергей Станишев и без нито един документ, от който черно на бяло да се вижда дали това наистина е така. В името на същия този „национален интерес” се прави опит да се заобиколи европейското законодателство и когато става ясно, че номерът няма да мине, естественото и логично заключение е, че ЕС играе проитв българския национален интерес. Необяснима (или пък точно обратното) е липсата на интерес от страна на медиите към темата за общата европейска енергийна политика. Не че тази липса е от вчера, но пък точно в момента темата би трябвало да е особено актуална. Отгоре на всичко, имаме предложението на Полша за създаване на енергиен съюз с аргумента, че само обединена Европа може да се противопостави на руския натиск и да осигури енергийна (и политическа) независимост на своите членове от Русия.
Защо обаче по този въпрос не се търси позицията на енергийния министър Драгомир Стойнев, на премиера Пламен Орешарски, на кандидатите за евродепутати, на партийните лидери? Председателят на БСП Сергей Станишев побърза да вкара темата в режим „опорни точки” като каза, че зад „инициативата на президента Росен Плевнелиев за подкрепа на общ енергиен европейски съюз стои политическа конюнктура, а не последователна национална политика” (в. „Стандарт”). Сиреч, това е тема на десните, не я коментираме.
Друга популярна лява теза е, че ако „приятелят на България” Мартин Шулц стане председател на ЕК, България ще влезе в Шенген (по С.Станишев). Всеки път когато лидерът на ПЕС каже това трябва да му се отговаря, че „дясната” ЕК (както обичат да твърдят социалистите) досега многократно е заявявала позицията си, че България е готова за Шенген, но решението е на страните-членки. И ние знаем много добре какви са аргументите на Холандия, Финландия, Германия, Франция и др. Страни да се опасяват от пускането на България в Шенген – корупция, организирана престъпност и неефективна съдебна система. А да, разбира се, забравих, че според друга червена опорна точка механизмът за наблюдение на правосъдието и вътрешните ни работи трябва да отпадне. Не защото проблемите се решават и от него вече няма нужда, а за да не ни създава комплекс за малоценност.
В същата тоналност левицата интерпретира и темата за „Европа на две скорости” – като някакво външно и несправедливо посегателство върху националната ни гордост. Оглушително липсва въпросът какво правят самите управляващи, за да не остане България завинаги неугледна европейска периферия. Всъщност, настоящото управление не просто не се притеснява от забавяне в евроинтеграцията на страната – далеч от очите (на Брюксел), далеч от контрола. Дори е включило на задна скорост и ни отдалечава от Европа с всяко свое решение - като започнем от емблематичния за това управление ход да направи Делян Пеевски шеф на ДАНС, минем през откровено популисткия мораториум за продажба на земя на граждан на ЕС, през отказа да се заеме еднозначна позиция в подкрепа на санкциите срещу Русия заради Крим и стигнем до „Южен поток”.
И ако приемем, че тези теми не интересуват „хората”, положението е още по-страшно по „най-вълнуващата” тема - тази за доходите. Обещават се работни места, безплатни социални придобивки, заплати – включително гарантиран „безусловен базов доход” и европейска минимална заплата (без да се споменава фактът, че не става дума за една и съща сума, както изкусително звучи). Нямаше да е проблем ако тези обещания се пишеха на сметката на Бареков и Станишев (и всички останали) – проблемът е, че се пишат на сметката на ЕС, защото се дават от негово име. И после – хората са разочаровани от Европа, защото обеща, но не даде. В отговор – още от същото. Самоизпълняващо се пророчество.
Не знам кое е по-недостойно – че партиите на статуквото поддържат европейския дебат у нас на ниво събиране на ябълки и круши на магнитна дъска в детската градина или че го правят умишлено, с цел на ни откажат да гласуваме на предстоящите избори (и изобщо). Вярвам обаче, че има само един начин това да се промени – чрез действие: знаещите да обясняват, журналистите да питат, политиците да отговарят, избирателите да преценяват и да гласуват. Действие продължително, не винаги удовлетворително и със сигурност изтощително. Но в крайна сметка, от нас зависи как мерим нивото на обществените дебати – в знание или в кебапчета.
Ралица Ковачева
журналист и блогър