От типичния скептицизъм, през "той па ще ми каже" - има редица причини, поради които България не може да заприлича на Орбанова Унгария или Словакия на Фицо. Ивайло Нойзи Цветков ги изрежда:
Неслучайно не почвам от Беларус, която все още на практика е в СССР. Започвам от Роберт Фицо - като че най-новият лош европример за скрит пълзящ авторитаризъм със силна Путинова гравитация, формално маскиран като либерална демокрация.
В този разговор, разбира се, трябва да присъства и Орбан, но ще го оставим за друг път, защото съвременна Унгария е отделен, много особен и сложен казус.
Всички знаят за жабата и бавно завиращата вода. Клишето е подходящо и тук - дори можем да го надградим и да говорим за постепенната словашка метаноя (промяна на умствените нагласи и обществените нрави) на мнозинството, макар и в сърцето на Европейския съюз. И в случая фактът, че красивата Братислава е на броени километри от бивша имперска Виена, е донякъде ирелевантен.
Словакия не е толкова различна от България
Словакия не е чак толкова по-различна от България като социополитическа стратификация на бивша комунистическа държава - и там има изразено градско прозападно малцинство, едни 35 до 40% необясними русо-съвето-носталгици и "сива зона" на мнозинството, чието внимание е ангажирано основно с въпроса как да избута до заплата. Градското малцинство, разбира се, се вбесява периодично на Фицовата държава, която постепенно сварява жабата на мнозинството, отнемайки свободи - кога по-перфидно, кога вече с метафоричния багер.
Един от последните им казуси (и каузи) е свързан с поголовното затваряне на държавни културни институти - под претекст, че не произвеждат нищо, а са "хрантутници", докато истинската причина е, че не произвеждат типа култура, която допада на правителството.
Един от поводите беше, че културните среди заподозряха нещо много неприятно - че Фицо и службите сами са организирали атентата срещу него, което не изглежда чак толкова параноично, предвид начина, по който самият Фицо и приятели превзеха властта и въобще държавата след и без това "консервативните" популисти народняци Игор Матович и Едвард Хегер. Формално това стана чрез избори, заради това говорим за демократично позиране, докато де факто се инсталира нещо като "цар". С други думи: нищо толкова непознато за нас - с тази разлика, че аз вече дълбоко вярвам в здравия разум на българската политическа класа, т.е. в онази му част, в която българските властници - най-вече НДСВ, БСП и ГЕРБ - схванаха чудесно, че правото на силата, поне наглед и поне официално, тук не работи.
Защо няма почва за истински авторитаризъм в България
И сега следва антропологичната част: Защо? По моему, защото Борисов даде най-добрия пример. Сто пъти е ставало дума за впечатляващия му инстинкт, но към него следва да се добави как той сякаш с кожата си усеща естествената имунна система в българския умствен софтуер срещу авторитарното, и в нито един момент не е натискал истински педала. Тази имунна система, да речем, се изразява накратко в следното: Средният българин (ако има изобщо такъв биологичен вид и фенотип) е крайно подозрителен спрямо всеки опит един-единствен авторитарен лидер да го оседлае за собствените си цели. Това е част от неподражаемия роден и дори общонационален инстинкт за оцеляване, съчетан със здравословен скептицизъм и дори рационален нативизъм.
Този умствено-софтуерен микс едва ли е уникален, но по моему действа безотказно всеки път, когато някой опита да се качи на главата на иначе невиждания в човешката фауна тип "среден българин". Този особен вид може с десетилетия да живее в метаморал (съвсем различен и прагматичен в сравнение с английското "тихо отчаяние"), може да познава и беднотията, но - настъпен тежко по опашката от кубинката на евентуалния авторитаризъм - светкавично би се обърнал като черна мамба и би ухапал смъртоносно кандидата.
Разбира се, има и външни причини - никой освен Путин няма сметка от чисто нов Орбан на външната граница на ЕС. Както и вътрешни - дори беглият социокултурен анализ на българското масово рацио сочи, че благодарение и на дигиталната революция то се отнася с необходимото съмнение към автократизма.
Оцеляване, не завладяване
Българинът е и жертва, и великан на предикатното мислене, част от което е да се пригодиш към непроменимата съдба - за разлика от хората с латерално мислене, които можем да се преброим из центъра на София. Имало го е и по турско, и по фердинандско, и по борисовско, и по съветско, ако в ДНК-то на по-големи нации се съдържат останки от имперско мислене, то нашият мисловен "компютър" изчислява предимно оцеляване. И то на няколко нива - от оцеляване от властта (която у нас винаги е вертикална, ерго подозрителна), през икономическо оцеляване, до оцеляването тип "трай си, да не те погнат".
И това наше вечно "те" - те пускат бананите, те се разправят там горе на тяхното си ниво, те увеличават или не пенсиите - е като че централно за българската съвременна психе. Но "те" никога не са "ние", въпреки че отчасти гласуваме, а това заслужава отделен социокултурен трактат.
"Той па ще ми каже"
От всичко най-много ми харесва мисленето, което ни пази от пълзящия авторитаризъм днес - тип "аре, бе, той ше ми каже на мене". То е свързано донякъде и с презрението към правилата, когато не ни изнасят. Защото иначе се научаваме да си търсим правата, когато и единствено сме лично засегнати. Този съдбовен по моему дуализъм - правилата важат, но за другите - наистина ми се струва част от вид родна имунна система.
В този смисъл страшно се съмнявам, че слон в стъкларски магазин като Фицо изобщо е възможен у нас. Напоследък мнозина зашиват в подобна бъдеща роля президента Радев, но и той ми се струва достатъчно интелигентен, че да остави основните свободи и да не конструира евентуална "държава на службите" по словашко подобие.
А за финал да ви развеселя, но не много: Както каза една суперинтелигентна позната, Костов ни спаси от това да станем Беларус. Съгласен съм. Благодаря ти, Иване: Беларус, за щастие, няма да станем, но внимавайте много с онова за жабата. Защото, както и Дейвид Хюм е казал, но в по-различен контекст, свободите се извоюват мегатрудно, но се губят за нула време и възстановяването им понякога е непосилна задача.
Подобна на онази да напъхаш паста за зъби обратно в тубичката.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.