„Как аз духовно преживявам изолацията заради пандемията? Моля се повече, защото смятам, че трябва да го правя и мисля за хората. Безпокои ме именно това: хората. Мисълта за хората ме помазва, кара мe да се чувствам добре, освобождава ме от егоизма. Естествено и аз имам мой егоизъм: във вторник идва изповедникът и тогава поставям на мястото им тези неща“. Това каза папа Франциск в интервю за списанието „Civiltà Cattolica", предаде Vatican News.
В интервюто папата коментира така: „Да се грижим сега, но за утрешния ден. Всичко това с творческо въображение. Обикновена креативност, която всеки ден създава по нещо. В семейството не е трудно тя да се открие. Но не трябва да се отчуждаваме, да търсим отдалечаващо бягство, които в този момент не са полезни“.
В разговора Светият Отец се позовава на енцикликата на папа Павел VI „Humanae vitae“ („Човешкият живот“), като казва: „големият проблем, върху който на времето се съсредоточаваха пастирските дейци, беше противозачатъчното хапче. Те не си даваха сметка за пророческата сила на тази енциклика, предшестваща неомалтусианството, което се подготвяше в цял свят. Това на Павел VI беше предупреждение към вълната от неомалтусианство, която днес виждаме в селекцията на хората въз основа на възможността да произвеждат, да бъдат полезни: културата на отхвърлянето“.
Папата след това отправя мисъл и към „героите на този момент“: „мисля за светците от съседната врата, в този така труден момент. Те са герои! Лекари, доброволци, монахини, свещеници, оператори, които вършат задълженията си, за да функционира обществото. Колко лекари и медицински сестри дадоха живота си! Колко монахини умряха! На служба, служейки“. По въпроса за Църквата, папата коментира: „Църквата е свободата на Духа в този момент на криза, тя не е Църква, затворена в институциите. Това не означава, че каноническото право е безполезно: то е нужно, да, помага и моля ви, нека го използваме добре, защото ни е от полза. Но последният канон казва, че цялото каноническо право има смисъл за спасението на душите и тук ни се отваря вратата, за да излезем и да разнасяме Божията утеха в моментите на трудност“.
Франциск заключава: „трябва да отговорим на стоенето у дома с цялото наше въображение. Или се депресираме, или се отчуждаваме – например, със средствата за комуникация, които могат да ни предоставят бягство от тежкия момент – или пък можем да творим. У дома имаме нужда от апостолска креативност, пречистена от многото безполезни неща, но с носталгията да изразяваме вярата си сред обществото и като Божи народ. Тоест: принудително затваряне, с носталгия, за да излезем от нашата изолация трябва да ни помогне онази памет, която поражда носталгия и носи надежда“.