Не съдете сурово хората, които иронизират коронавируса. За много от тях това е единственият начин да се преборят със страховете си. Както и при други случаи на среща с опасното и неизбежното. Рецептата е по-стара от науката психология. Вероятно сте разбрали колко сме сами в настоящата ситуация. Лекари и пациенти са безпомощни точно толкова, колкото и през март. Призивите да се избягва самолечение са нелепи. Малко или много, то се практикува от всички.
През 80-те се носеше един грубичък лаф за съсловието: "Лекарите скарани, сестрите издокарани, санитарките прости, а болните Бог да ги прости". Днес всички сме в кюпа. Не че някога медиците са били безсмъртни. Сега, днес, в момента, лекари, сестри и санитари умират заедно с пациентите си. И няма никакво значение кой какво е казал някога. Нито какво е било.
Наред с царящия хаос в системата и нарастващ смут сред народа, в пъзела има един отвратителен елемент, който дразнещо се набива в очи. Публичните спорове между лекари. Разбираме, че всеки има виждане по горещата тема. Но не е това начинът. Виждаме сблъсък на интереси, егоцентризъм, мегаломания и нарцисизъм, подобни на хората на изкуството и майсторите фаянсаджии. Да сте чували майстор да каже добра дума за работилия преди него на обекта? Няма и да чуете. Същото е при писателите, художниците и други творци. Ще похвалят чужда книга или картина, ама друг път. С кървящи души ще отронят някоя дума на одобрение и толкова. Жалка и комична работа, но да кажем,че е човешка. При лекарите е подобно, живи хора са, но вече не е смешно. Мутафчийци, мангъроиди, костакостовисти...Хората вече полудяха. Публичните лекарски разпри са вредни и опасни. Директно попарват надеждата у хората, че в ужаса има успешен изход и той не е чак толкова далече.
Наистина няма никакво значение кой какво е казал вчера. Защото за нас в момента има само днес. Дано имаме и утре.